Последна саможертва

Тя направи лъжливо движение и Дмитрий се подведе. Едва бе успял да се възпре, когато тя скочи, за да се възползва от ситуацията. Запрати го към стената и го притисна, като изби лопатата от ръката му. Той се изви, опитвайки да се отскубне от ръцете и, стиснали го за гърлото. Ако се опитах да я издърпам, моята сила, комбинирана с неговата, навярно щеше да го освободи. Обаче аз исках това да свърши колкото бе възможно по-бързо, затова реших да заложа на силова маневра.

Изтичах към нея и забих кола в лявата и лопатка, надявайки се да не съм я пробола близо до сърцето. Омагьосаното сребро, толкова мъчително за стригоите, я накара да изкрещи. Обезумяла, тя ме отблъсна със сила, която бе смайваща дори за един стригой. Полетях назад и паднах, като ударих главата си в масичката за кафе. Зрението ми се замъгли за миг, но инстинктите и адреналинът ме изправиха на крака.

Нападението ми бе дало на Дмитрий частицата секунда, от която се нуждаеше. Събори Соня на пода, грабна кола ми и го притисна към гърлото и. Тя изкрещя и се замята диво, а аз побързах да му помогна. Знаех колко трудно е да се удържи един стригой.

- Доведи Сидни - изхриптя той. - Веригата...

Раздвижих се колкото можех по-бързо, докато пред очите ми танцуваха звезди и сенки. Отключих предната врата и я изритах с крак като сигнал за Сидни, после изтичах обратно при Дмитрий. Соня почти бе успяла да се освободи от хватката му.

Отпуснах се на колене, за да му помогна да я задържи. В очите му отново се бе появила онази свирепа жажда за мъст, искаше да я унищожи там и веднага. Но имаше и още нещо. Нещо, което ме караше да мисля, че той притежаваше много повече самоконтрол. Все пак трябваше да го предупредя.

- Нуждаем се от нея... не забравяй, че тя ни е нужна.

Той ми кимна леко и в този миг се появи Сидни, влачейки веригата. При вида на сцената, очите и се разшириха изумено и тя се спря за миг, сетне забърза към нас. Още малко и ще я превърнем във воин, помислих си.

Двамата с Дмитрий се заехме със следващата си задача. Вече бяхме открили най-доброто място, където да завържем Соня: тежкото, дълбоко кресло в ъгъла. Повдигнахме я - което си беше доста опасно, защото тя не спираше да се извива и мята - и я стоварихме в креслото. После, без да отмества кола от врата и, Дмитрий я притисна надолу, докато аз грабнах веригата.

Нямаше време за прецизни подробности. Просто започнах да я омотавам с нея, първо около краката, след това около тялото, като привързвах ръцете към торса и. Слава Богу, че Дмитрий беше купил дълга верига, и аз трескаво я увих около креслото.

Когато най-после веригата свърши, Соня беше здраво привързана и напълно обездвижена. Би ли могла да се освободи? Абсолютно. Но със сребърен кол, притиснат към врата и? Не беше толкова лесно. С двете едновременно... ами, засега я бяхме заковали. Това беше най-доброто, което можехме да сторим.

С Дмитрий си разменихме кратки и изтощени погледи. Чувствах се замаяна, но се опитвах да се преборя със световъртежа, защото ни предстоеше още много работа.

- Време е за разпит - процедих сурово.

ГЛАВА 17

Разпитът не протече особено добре.

О, разбира се, отправихме множество заплахи и използвахме коловете си като уреди за мъчение, но нищо не постигнахме. Дмитрий все още беше плашещ, докато се разправяше със Соня, но след срива с Донован внимаваше да не изпадне отново в необуздан гняв. В перспектива това беше добре за него, но не му помагаше да изтръгне отговори от Соня. Всичко се усложняваше и от това, че ние всъщност нямахме конкретен въпрос към нея. Просто я обстрелвахме с различни питания. Дали знае за съществуването на друг Драгомир? Роднина ли е с майката? Къде е майката на детето? Нещата се влошиха още повече, когато Соня разбра, че твърде много се нуждаем от нея, за да я убием, независимо колко я заплашвахме със сребърния кол.

Продължавахме така вече цял час и започвахме да се чувстваме изцедени. Поне аз. Облегнах се на стената близо до Соня и макар че колът ми бе изваден и готов за атака, малко повече се осланях на стената да ме държи права, отколкото ми се щеше да призная. През последните минути се бе възцарило мълчание. Дори Соня се бе отказала от ръмжащите си заплахи. Тя просто чакаше, застанала нащрек, без съмнение планираща бягството си и уверена, че ние ще се уморим преди нея. Тишината беше по-застрашителна от всички заплахи на света. Бях свикнала на типичните за стригоите словесни заплахи. Но не съм очаквала колко вледеняваща и злокобна може да бъде силата на мълчаливата заплаха.

- Какво е станало с главата ти, Роуз? - попита ме Дмитрий, внезапно зърнал нещо.

Бях изключила за малко и ми трябваше секунда, за да осъзная, че говори на мен.

- А? - Отметнах косата, закриваща част от челото ми. Пръстите ми напипаха нещо лепкаво и аз си спомних смътно за удара в масичката. Свих рамене, без да обръщам внимание на замаяността, която усещах.

- Добре съм.

Дмитрий стрелна Сидни с поглед.

- Сложи я да легне и почисти раната. Не и позволявай да заспи, докато не разберем дали няма мозъчно сътресение.