Последна саможертва

В този момент умът ми изцяло се изпразни, но този на Лиса запрепуска. Четеше написаното отново и отново, изследвайки всяка дума и как отделните редове си пасват един с друг. Никога не напускам това място. Това е отправната точка, реши тя. Нещо постоянно. Огледа се, замисли се за дърветата и ги отхвърли. Те винаги можеха да бъдат отсечени и преместени. Като внимаваше да не се отдалечава много от падналото дърво, обиколи наоколо, търсейки още някакви следи. Теоретично всичко беше преходно. Кое оставаше?

Следвам гласа си. Спря се и затвори очи, попивайки заобикалящите я звуци. Птичи песни. От време на време шумолене на листа. И...

Отвори очи и забързано пристъпи надясно. Звукът, който бе чула, стана по-силен, бълбукащ и ромолящ. Ето. Малко поточе течеше през гората, едва забележимо. Разбира се, беше твърде малко, за да си издълбае корито в земята.

- Обаче се обзалагам, че порастваш, когато завали - промърмори Лиса, без да и пука, че говори на потока. Погледна надолу към текста и пъргавият и ум тутакси сглоби отделните парчета. Потокът беше постоянен, но пътуваше. Променяше размера си. Имаше глас. Течеше през гъстите дебри, пълзеше, за да заобиколи препятствията. А когато водата му се изпаряваше, се издигаше към небето. Намръщи се и се зачуди над гатанката на глас. - Но не гниеш.

Лиса се огледа още веднъж, като си помисли смутено, че гниенето може да се свърже с всяко живо растение. Погледът и се плъзна покрай едно голямо кленово дърво, сетне се върна обратно на него. В основата му се бе сгушила туфа от кафяви и бели гъби, някои от които бяха спаружени и почернели. Тя приближи забързано, коленичи и тогава я видя: малка дупка, изровена в земята наблизо. Като се наведе по-ниско, и се мярна нещо цветно: тъмночервена торба с шнур.

Лиса я издърпа ликуващо и се изправи. Торбата беше платнена, с дълги дръжки, които щяха да и позволят да я носи през рамо, докато върви. Отвори находката си и надникна вътре. Там, мушнато между гънките на меката и пухкава подплата, беше най-хубавото нещо на света: бутилка с вода. Досега приятелката ми не бе осъзнала колко и е горещо и колко е ожадняла, нито колко изтощителна е слънчевата светлина. На кандидатите им бе казано да са със здрави и удобни обувки и дрехи, но не им бе позволено да си носят никакви провизии. Бутилката с вода беше безценна придобивка.

Лиса седна на дънера, за да си почине, като отпиваше пестеливо малки глътки от водата. Въпреки че върху картата бяха обозначени още подсказки и „награди“, знаеше, че не може със сигурност да разчита на още полезни торби. Затова след няколко минути почивка Лиса прибра водата и преметна малката торба през рамо. Съгласно картата трябваше да поеме на запад и тя пое натам.

Докато вървеше, жегата я изгаряше и тя се принуди да си вземе няколко кратки почивки и да отпие от скъпоценната течност в бутилката. Не спираше да си напомня, че това не е надбягване и трябва да го дава по-спокойно. След разчитането на още няколко подсказки, установи, че картата не е с точен мащаб, така че невинаги беше ясно колко дълъг е всеки преход. При все това беше доволна, че успешно бе разгадала всяка от тях, макар наградите да ставаха все по-озадачаващи.

Една от тях беше сноп пръчки, оставени върху скала, нещо, за което би се заклела, че е грешка, но някой ги бе завързал грижливо. Сложи ги в торбата, заедно с прилежно сгъната зелена мушама. В този момент потта се лееше от нея и навитите до лактите ръкави на памучната и риза не я разхлаждаха кой знае колко. Тя си позволи още няколко почивки. Започваше сериозно да се безпокои, че ще получи слънчеви изгаряния, затова изпита огромно облекчение, когато следващата подсказка и осигури шише с лосион против изгаряне.

След като няколко часа се сражава геройски с лъчите на палещото слънце, Лиса беше толкова прегряла и уморена, че нямаше сили дори да се ядосва, задето пропускаше събитията в кралския двор. Искаше единствено този изпит да свърши. Според картата оставаха още две подсказки, което тя прие като обнадеждаващ знак. Скоро щеше да стигне до края и след това просто ще чака да дойдат да я вземат. В този миг и хрумна нещо. Мушамата. Мушамата е за предпазване от слънцето, реши тя. Би могла да я използва накрая.

Мисълта я ободри, както и следващата и награда: още вода и мека шапка с широка периферия, която предпазваше лицето и от слънцето. За съжаление, преходът след това, който изглеждаше кратък, се оказа два пъти по-дълъг от очакваното. Когато стигна до следващата подсказка, жадуваше повече за почивка и глътка вода, отколкото да открие какво бяха оставили пазителите.