Последна саможертва

С изключение на снопчето пръчки в торбата. Тя се засмя на глас, развърза пръчките и ги подреди като пирамида, както се правеше за лагерен огън. След това се опита да измисли какво да прави с кремъка и огнивото. Във филмите беше гледала как героите просто ги удрят едно в друго и се получават искри. Значи това ще направи и тя.

Нищо не се получи.

Опита още няколко пъти и въодушевлението и от преди малко беше изместено от отчаяние, предизвикано от мрака на духа. Аз изтеглих малко от него, за да и помогна да се съсредоточи. След четвъртия опит блесна искра и угасна, но това бе достатъчно за нея, за да се досети за принципа. Не след дълго вече можеше много лесно да получава искри, но те не правеха нищо, когато падаха върху пръчките. Нагоре и надолу: настроението и приличаше на влакче на надеждата и разочарованието. Не се отказвай, исках да и кажа и изтеглих още малко отрицателна енергия. Не се отказвай. Исках също да и предам урок по разпалване на огън, ала това бе отвъд възможностите ми.

Докато я наблюдавах, започнах да осъзнавам колко много бях подценявала интелигентността на приятелката си. Знаех, че е блестяща, но винаги съм си представяла, че в подобни ситуации ще бъде безпомощна. А тя не беше. Можеше да разгадава логиката на нещата. Тази малка искра не можеше да запали пръчките. Нуждаеше се от по-голям пламък. Трябваше и нещо, което да пламне от искрата. Но какво? Със сигурност едва ли щеше да го намери в тази подгизнала гора.

Погледът и попадна върху картата, която се подаваше от торбата. Тя се поколеба само за секунда, преди да я накъса на малки парчета върху пръчките. Предполагаше се, че е достигнала крайната цел и повече няма да се нуждае от карта. Само се предполагаше. Но вече бе твърде късно и Лиса продължи с плана си. Първо откъсна част от меката подплата на торбата и я добави върху купчината. После отново взе кремъка и ог-нивото.

Лумна искра и мигновено обхвана парче хартия. То пламна в оранжево, преди да угасне със съскане, образувайки тънък дим. Тя опита отново, като се наведе напред и внимателно духна хартията, когато искрата падна върху нея. Появи се малък пламък, улови и съседното парче хартия и пак угасна. Лиса се съсредоточи и отново опита.

- Хайде, хайде - промърмори, сякаш можеше да внуши на огъня да се разгори.

Този път искрата се разгоря в малък пламък, сетне в по-го-лям, който обхвана подпалките и. Замолих се да се разпростре върху пръчките, иначе нищо нямаше да се получи. Пламъкът ставаше все по-ярък и по-голям, като поглъщаше и последните парчета хартия и подплата... и тогава обхвана и пръчките. Лиса духна леко и не след дълго огънят бумтеше с пълна сила.

Огънят не можеше да пропъди пронизващия студ, но що се отнасяше до Лиса, сякаш цялата слънчева светлина гореше в ръцете и. Усмихна се и в нея се разля вълна на гордост. Най-сетне се отпусна и огледа дъждовната гора. В далечината зърна някакви цветни проблясъци. Насочи духа и използва магията си, за да засили способността си да вижда аури. Не беше сгрешила - скрити далеч, доста далеч сред дърветата, тя видя две аури със силни, устойчиви цветове. Собствениците им стояха неподвижни и тихи, притаени зад дърветата. Усмивката на Лиса стана по-широка. Пазители. Или може би морои, владеещи магията на елементите въздух и вода. Нито един от кандидатите не бе сам тук. Роналд Озера нямаше защо да се тревожи, но пък и той не би могъл да знае. Само тя можеше. Може би в крайна сметка духът не беше чак толкова безполезен.

Дъждът започна да намалява, а топлината на огъня продължи да я успокоява. По небето не можеше да познае кое време е, но някак си знаеше, че няма да е трудно да изчака края на деня и...

- Роуз? - Един глас ме изтръгна от света на Лиса и нейното оцеляване. - Роуз, събуди се или... ела на себе си от каквото и да е това.

Примигнах и се втренчих в лицето на Сидни, което беше на няколко сантиметра от моето.

- Какво? - троснах се. - Защо ме притесняваш?

Тя трепна и отскочи назад, мигом загубила дар слово. Изсмукването на мрака от Лиса не ми се бе отразило, докато бях в нейното съзнание, но сега, след като се върнах в собственото си тяло, усетих гняв и раздразнение. Това е заради духа, казах си. Успокой се. Поех дълбоко дъх, отказвайки да позволя на духа да ме управлява. Аз бях по-силна от него. Поне се надявах.

Докато се борех да пропъдя и заглуша тези чувства, се огледах и си спомних, че се намирам в спалнята на Соня Карп. Всичките ми проблеми ме връхлетяха с пълна сила. В съседната стая имаше вързана жена стригой, която едвам удържахме и която изглежда нямаше никакво намерение да отговаря на въпросите ни, поне засега.

Погледнах отново към Сидни, която все още изглеждаше изплашена от мен.