Последна саможертва

Нямаше нищо. Кожата и беше с характерната за мороите бледност, но излъчваше топлината на живота, със съвсем лек розов оттенък - не като при стригоите, които бяха лишени от пигментация. Очите и бяха зачервени, но вследствие на напиращите сълзи. Около ирисите и нямаше ужасяващи, червени пръстени. А изражението им... нямаше жестокост, нито злоба. Това не бяха очите на някой, който само до преди минути заплашваше да убие всички ни. Бяха пълни с изумление, страх и смут. Не можех да откъсна поглед от нея.

Чудо. Още едно чудо. Дори след като видях как Лиса превърна Дмитрий обратно в дампир, една скрита част от мен вярваше, че никога повече нямаше да видя нещо подобно. Така беше с чудесата. Случваха се само веднъж в живота. Имаше много дебати дали могат да се спасят всички стригои по света, разговори, които замряха, когато трагедията с убийството на кралицата засенчи всичко останало. Малкият брой морои, които владееха магията на духа, също не допринасяха за популяризирането на идеята, а и освен това всички осъзнаваха колко е трудно за един морой да прониже стригой със сребърен кол. След като обучени пазители губеха битката със стригоите, как един морой щеше да успее да ги прониже? Е, имаше отговор: ако стригоят е предварително усмирен. Един морой можеше да забие кола с две ръце, особено с помощта на опитен пазител. Свят ми се зави от разкриващите се възможности. Магията на Робърт беше силна, но той беше стар и с крехко здраве. И все пак, щом той успя, защо и всеки друг владеещ магията на духа да не може? Той го бе направил да изглежда почти лесно. Дали Ейдриън можеше да го направи? Дали Лиса би могла отново да сътвори чудо?

Чудо. Соня Карп беше живото, дишащо чудо.

И внезапно тя се разкрещя.

Отначало беше нисък вой, който бързо се усилваше. Звукът ме изтръгна от фантазиите, но не знаех как точно да реагирам. Но Дмитрий знаеше. Колът падна от ръката му, спусна се към Соня и припряно започна да я освобождава от веригата. Тя се изви и загърчи при докосването му, но в движенията и вече липсваше онази свръхестествена сила на неживото чудовище, търсещо отмъщение. Това бяха движения на отчаяно и ужасено живо същество.

Бях омотала веригата доста здраво, но Дмитрий я разви за секунди. След като Соня беше свободна, той седна в креслото и я притегли към себе си, като и позволи да зарови лице на гърдите му, докато тялото и се разтърсваше от ридания. Преглътнах. Дмитрий също плака, когато отново стана дампир. В съзнанието ми се мярна странният образ на новородени бебета. Дали плачът бе естествена реакция на всички новородени -или в случая преродени, - идващи на този свят?

Внезапно движение привлече вниманието ми. Очите на Сидни бяха разширени и тя понечи да пристъпи към Дмитрий, за да го спре.

- Какво правиш? - извика. - Не я освобождавай!

Дмитрий не и обърна внимание, а аз сграбчих ръката и и я

дръпнах назад.

- Всичко е наред, всичко е наред. - Не можех да позволя Сидни да изпадне в паника. - Тя не е стригой. Погледни я. Тя е морой.

Тя поклати бавно глава.

- Не е възможно. Нали я видях преди малко.

- Същото се случи и с Дмитрий. Съвсем същото. Не смяташ, че той е стригой, нали? Вярваш му. - Пуснах я и тя застана нащрек, а по лицето и бе изписано недоверие.

Погледнах надолу към братята и осъзнах, че положението им може да е по-сериозно, отколкото смятах. Робърт, макар и да не беше стригой, беше толкова блед, че спокойно можеше да мине за такъв. Очите му бяха празни, а от полуотворената му уста се бе проточила лига. Явно бях избързала с преценката от преди малко, че възстановяването на стригой е лесно. Той я бе пронизал като професионалист, но очевидно имаше странични ефекти. Виктор се опитваше да окуражи брат си, като му шепнеше нежни и успокоителни думи. А върху лицето на Виктор... ами, беше изписан израз на състрадание и страх, какъвто не бях виждала преди. Мозъкът ми не знаеше как да го съгласува с утвърдения образ на безскрупулен злодей, който си бях изградила за него. Сега изглеждаше добър и нежен.

Виктор вдигна глава към мен и устните му се извиха в горчива усмивка.

- Какво, нима ти се изчерпаха остроумните и саркастични забележки? Би трябвало да си щастлива. Ние ти дадохме това, което искаше. Искаше да получиш отговори от Соня Карп, нали? - Кимна към нея. - Върви да ги получиш. Цената им определено е много висока.

- Не! - възкликна Дмитрий. Той все още притискаше Соня до гърдите си, но при думите на Виктор нежното му изражение стана кораво и решително. - Да не си полудял? Не видя ли какво стана току-що?

Виктор повдигна вежди.

- Да. Забелязах.

- Тя не е в състояние да отговаря на никакви въпроси! Тя е в шок. Оставете я на спокойствие.

- Не се дръж така, сякаш тя е страдащата в случая - сряза го Виктор. Извърна се към Робърт и помогна на брат си да стане и отиде до дивана. Робърт едва движеше краката си, които трепереха и се огънаха, преди да се отпусне върху дивана. Виктор го прегърна. - Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.