Последна саможертва

- Тогава аз ще остана с нея - предложих.

- Не, не - поклати глава Дмитрий. - Сидни е права за едно. Соня може да е объркана. По-добре е там да е някой, който наистина разбира какво се е случило.

Понечих да възразя, че аз съм единствената, която Соня познава, но реших, че е по-добре да остана при братята. В момента може и да изглеждаха безобидни, но не им вярвах. Очевидно Дмитрий също. Той пристъпи към мен, наведе се и заговори само на сантиметър от ухото ми.

- Не ги изпускай от поглед - промърмори. - В момента Робърт е напълно изтощен, но може да се съвземе много по-скоро, отколкото смятаме.

- Зная.

Той понечи да се извърне, сетне ме погледна отново. Заповедническата му физиономия омекна и лицето му доби замислено, почти благоговейно изражение.

- Роуз?

- Да?

- Така... ли беше, когато Лиса ме промени?

- Повече или по-малко.

- Не съм осъзнавал... беше... - Запъна се, търсейки подходящите думи. Толкова нетипично за Дмитрий. - Начинът, по който светлината изпълни стаята, начинът, по който тя се промени. Да видиш как животът се заражда от смъртта... това беше...

- Красиво? - подсказах му.

Той кимна.

- Живот като този... не може, не, не бива да се пропилява.

- Да - съгласих се. - Не бива.

В този миг видях, че нещо в него се раздвижи. Беше малко, също както на онази алея, но знаех, че още едно парче от травмата, че е бил стригой, се бе отчупило.

Той не каза нищо повече и аз го изпратих с поглед, докато излизаше от стаята. Тъй като нямаше какво друго да прави, Сидни седна на пода с кръстосани крака и книга в скута. Книгата остана затворена, явно мислите и бяха някъде другаде. Междувременно Виктор се настани в едно кресло и се облегна назад. Той не изглеждаше толкова зле като Робърт, но умората бе набраздила лицата и на двамата братя. Добре. Колкото по-дълго бяха извън строя, толкова по-добре. Донесох един стол от кухнята, така че да седя и да наблюдавам стаята. Всичко беше спокойно.

Чувствах се като детегледачка и в известен смисъл бях. Беше дълъг ден, а нощта скоро потопи в мрак прозорците. Това ме обезпокои. Нищо чудно Соня да имаше другарчета, които можеха да се отбият. Фактът, че Донован я познаваше, означаваше, че не е съвсем отхвърлена от общността им. Това ме караше да съм още по-бдителна, ала в същото време умората почти ме надвиваше. Братята вече спяха. Сидни, навярно в опит да се върне към човешкото разписание, намери одеяло и възглавница и си устрои импровизирано легло на пода.

А аз? Аз бях по средата между вампирското и човешкото разписание. Имах чувството, че и с Дмитрий беше така. Всъщност ние следвахме разписанието прави каквото трябва, според което дългият сън бе изключен.

Жужене на задоволство и удивление внезапно отекна през връзката. Не усетих опасност или заплаха, но любопитството ме накара да проверя какво става с Лиса. Дори и да бях в съзнанието и, знаех, че тялото ми ще остане нащрек, а и исках да разбера как бе свършил изпитът на Лиса.

Страхотно, разбира се. Тя се бе върнала в двора изморена, но горда от себе си. Не беше единствената. Останалата част от спътниците и имаха подобни изражения, с изключение на Ава Дроздов. Тя бе единствената, която не бе издържала, и бе използвала мобилния телефон, за да повика помощ. Лиса бе изненадана, че Ава се е провалила. По-скоро бе очаквала Маркъс Лазар да не издържи. Но не, възрастният мъж бе успял някак си да се справи, което означаваше, че продължава в надпреварата за трона. Докато пътуваха към двора, Ава отказваше да срещне нечий поглед и се взираше упорито през прозореца на вана. Тя щеше да остане член на Кралския съвет, ала борбата и за трона бе приключила.

На Лиса и беше мъчно за нея, но нищо не можеше да се направи. Изпитите бяха това - начин да се излъчат най-добрите кандидати. А и Лиса си имаше свои проблеми. Да остане будна през деня, противоречеше изцяло на вампирското разписание. Сега жадуваше единствено да се върне в двора, да се добере до стаята си и да спи с часове. Искаше малко спокойствие.

Вместо това я посрещна възторжена тълпа.

ГЛАВА 19

Колите спряха в сравнително уединена част на кралския двор и да се озове на място, гъмжащо от нетърпеливи морои, си беше шок за Лиса. Пазителите се движеха сред тълпата като призраци, както по време на сесията с номинациите, опитвайки се да въдворят ред, доколкото изобщо бе възможно. Множеството продължаваше да се тълпи, зап-речвайки пътя, докато вановете се опитваха да стигнат до гаражите, а любопитни лица се взираха през прозорците им в опит да зърнат кралските кандидати.

Лиса се бе втренчила слисано в тълпата, почти изплашена да излезе, а Ариана и се усмихна успокояващо.