Последна саможертва

- Дали? - попитах неуверено. Робърт не изглеждаше никак добре. Мислите ми от преди малко как владеещите духа ще спасяват стригоите, ставаха все по-нереалистични. - Той... той го е правил и преди и се е възстановил, нали? А и Лиса е добре.

- Тогава Робърт беше доста по-млад, както и Василиса -отвърна Виктор и потупа брат си по рамото. - А и това едва ли може да се нарече обикновена магия. Дори да го направиш само веднъж, е нещо велико. А два пъти? Двамата с теб знаем как действа духът, а този подвиг взема своя дан от тялото и от ума. Робърт направи огромна саможертва заради теб.

Предполагам, че беше истина.

- Благодаря ти, Робърт - промълвих. Думите се отрониха несигурно от устните ми. Робърт изглежда не ме чу.

Дмитрий се изправи със Соня на ръце. Тя все още плачеше, но риданията и стихваха.

- Тя трябва да си почине - рече той рязко. - Повярвай ми, нямаш представа какво преживява в момента.

- О, вярвам ти - отвърнах.

- Вие сте идиоти - отсече Виктор. - И двамата.

Беше истинско чудо, че кръвнишкият поглед на Дмитрий не прикова Виктор към пода.

- Засега не позволявам никакви разпити.

Кимнах в знак на съгласие. И без това не знаех какво друго да направя. Когато Лиса бе върнала Дмитрий, се бе изпълнила със същото пламенно желание да го закриля. Той може и да не беше променил Соня, но беше единственият сред нас, който знаеше през какво преминава тя. Зная, че на самия него му беше много трудно да се приспособи и че първоначалните чувства след промяната. Като това дори не включваше последвалата депресия.

Дмитрий мина покрай нас и отнесе Соня в спалнята и. Сид-ни ги наблюдаваше как излизат, сетне погледна към дивана, където Виктор все още седеше до брат си, преметнал ръка през раменете му. Пълните и с учудване очи срещнаха моите.

- Бях чула... но не вярвах.

- Понякога и аз се питам истина ли е - уверих я. - Това е против всички правила на вселената.

За моя изненада тя докосна малкия златен кръст, висящ на верижката около шията и.

- Някои правила са по-големи от Вселената.

Виктор се изправи от дивана, очевидно доволен, че Робърт си почива. Напрегнах се. Като оставим настрана чудесата, той си оставаше престъпник, когото възнамерявах да заловя. Виктор пристъпи към мен и снижи глас.

- Съжалявам, че прекъсвам метафизичната ви полемика, но трябва да ме изслушаш - заяви той. - Бъди внимателна, Роуз. Много внимателна. Сега много неща зависят от теб. Не позволявай любимият ти вълк да ти попречи да разбереш какво знае Соня.

- Но той е прав! - възкликнах. - Минали са едва пет минути! Това, което тя преживя... което и двамата са преживели... ами, то е нещо велико. Наистина е огромна промяна. На него също му бе нужно време, за да се възстанови и да се приспособи към спасението си. След като тя приеме промяната си, ще ни помогне.

- Сигурна ли си? - присви очи Виктор. - Дали тя мисли, че е била спасена? Ти забравяш, че Беликов бе превърнат в стригой против волята си, но не и тя.

- К-какво казваш? Че тя ще се опита отново да стане стригой?

Той сви рамене.

- Казвам, че трябва много скоро да получиш отговорите, които търсиш. И не я оставяй сама.

С тези думи Виктор се обърна и се запъти към кухнята. Върна се след миг с чаша вода. Робърт я пресуши жадно, след което потъна в дълбок сън. Въздъхнах и се облегнах на стената до Сидни. Чувствах се напълно изтощена. Тялото все още ме болеше от скорошната схватка.

- Сега какво? - попита Сидни.

Дмитрий се върна след малко и погледна за кратко към Робърт.

- Тя също заспа - осведоми ме. - Трансформацията... е трудна. - Видях мъката, стаена в очите му, и се запитах кой ли спомен го терзае сега. Споменът, че е бил променен? Споменът, че е бил стригой?

- Не мисля, че трябва да оставяме Соня сама - заявих. С крайчеца на окото си зърнах самодоволната усмивка на Виктор. - Някой трябва да остане при нея, в случай че се събуди. Сигурно ще бъде объркана и няма да знае какво става.

Дмитрий остана мълчалив няколко секунди, докато внимателно ме изучаваше. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че може да имам и нещо друго наум. За щастие това, което казах, звучеше напълно разумно и той не откри недостатък в логиката ми.

- Права си. Имаш ли нещо против да останеш при нея? -обърна се към Сидни.

Отчаяно затърсих подходящите думи. Не, не. Не и Сидни. Ако Соня се обърне срещу нас, се нуждаехме от някой, който да я наблюдава - някой, който може да се бори с нея. Сидни, навярно досетила се за проблема ми, ме спаси от участта да излъжа Дмитрий или да му кажа истината за тревогите си.

- Тя не ме познава и това може да влоши нещата, когато се събуди. Освен това... - Сидни доби онова отвратено изражение, характерно за всички алхимици. - Няма да се чувствам удобно в компанията на някой, който само допреди пет минути е бил стригой.

- Тя не е стригой! - възмути се той. - Тя е абсолютно, напълно морой! - Дори аз се стреснах от острия му тон, но не бях съвсем изненадана от яростната му реакция. Беше му много трудно да убеди останалите, че е променен. Лицето му малко омекна. - Зная, че е трудно да се повярва, но тя наистина е напълно променена.