Последна саможертва

Сърцето ми преливаше от съчувствие към нея. Отчаяно исках да и помогна. Това беше моята работа - да я защитавам. Тя не трябваше да бъде сама. Или трябваше? Дали това също не бе част от изпита? В един свят, в който кралските особи почти винаги са заобиколени от пазители, тази самота сигурно е пълен шок. Мороите бяха издръжливи и притежаваха отлични сетива, но не бяха привикнали към горещини и трудни преходи. Аз вероятно бих се справила съвсем лесно. Макар че трябваше да призная, че не бях сигурна дали притежавам дедуктивните умения на Лиса, за да разгадая подсказките.

Последната награда на Лиса бяха кремък и огниво - не че тя имаше представа за какво служат. Аз моментално ги разпознах като пособия за запалване на огън, но за нищо на света не можех да проумея защо ще и е нужно да пали огън в слънчев ден като този. Тя сви рамене, прибави ги към останалите предмети в торбата и продължи да върви.

И тогава нещата започнаха да стават студени. Наистина студени.

Отначало Лиса не забеляза, най-вече защото слънцето продължаваше да прежуря. Мозъкът и подсказваше, че това, което усеща, е невъзможно, но настръхналата кожа и тракащите зъби твърдяха тъкмо обратното. Тя спусна ръкавите на ризата си и ускори крачка. Искаше и се внезапният студ да е придружен поне с облаци, които да закрият слънцето. Бързият ход и напрежението и помогнаха да се сгрее.

Докато не заваля.

Отначало се появи мъгла, която се превърна в ситна роса, и накрая рукна пороен дъжд. Косата и дрехите и се намокриха и и стана още по-студено. В същото време... слънцето продължаваше да грее, светлината му дразнеше чувствителната и кожа, но не я сгряваше.

Магия, осъзна тя. Дъждът е вследствие на магия. Беше част от изпита. По някакъв начин мороите, владеещи магията на елементите въздух и вода, се бяха съюзили, за да се противопоставят на горещото слънчево време. Затова и беше нужна мушамата - за да се предпази от слънцето и дъжда. Тя се замисли дали да не я извади и наметне като пелерина, но бързо реши да почака, докато не стигне до крайната точка. Макар че нямаше представа колко далеч е това. Шест метра? Тридесет километра? Студът се просмукваше в нея, вледеняваше крайниците и. Почувства се отчаяна и нещастна.

Мобилният телефон в торбата беше нейният билет към спасението. Следобедът едва преваляше. Трябваше да чака още дълго, преди да свърши изпитът. Трябваше само да се обади... само веднъж и ще бъде спасена от всичко това и върната обратно към задачата си в двора. Не. В гърдите и се надигна вълна на решителност. Това предизвикателство вече не беше само заради трона на мороите, нито заради убийството на Татяна. Това беше изпит, който трябваше да издържи заради самата себе си. Тя бе водила спокоен и защитен живот, оставяйки другите да я закрилят и пазят. Сега трябваше да премине през това изпитание сама - и щеше да го направи.

Тази решителност я изведе до крайната цел - поляна, заобиколена от дървета. Две от дърветата бяха малки и близо едно до друго, така че Лиса си помисли, че може да преметне отгоре им мушамата и да си направи приличен заслон. С изстиналите си, вкочанени пръсти успя да я извади от торбата и я разгъна докрай. За щастие се оказа много по-голяма, откол-кото предполагаше. Настроението и започна да се разведрява, докато се трудеше с мушамата, за да измайстори нещо като малък балдахин. Когато свърши, пропълзя под него, щастлива, че се е скрила от неспирния дъжд.

Но това не промени факта, че беше мокра. Както и земята, която освен мокра беше и кална. Мушамата не я предпазваше и от студа. В гърдите и се надигна горчилка, когато си припомни думите на пазителите, че по време на изпита им е позволено да използват магията на елементите. Тогава не смяташе, че магията може да е полезна, но сега определено виждаше предимствата да владееш елемента вода - магията щеше да контролира дъжда и да я предпази от него. Или още по-добре: ако владееше магията на огъня. Искаше и се Крис-тиан да е с нея. Щеше да приветства с жар и прегръдката му, и магията му. В подобна ситуация владеенето на магията на духа направо издишаше - освен ако не получи измръзване и не се наложи да се излекува (което никога не се получаваше толкова добре, както когато лекуваше другите). Не, реши тя. Нямаше място за съмнение: владеещите магията на водата и огъня имаха предимство в този изпит.

Тогава се сети.

Огън!

Както се бе свила, Лиса изведнъж се изправи. Отначало не бе разпознала за какво служат двата предмета - кремъкът и огнивото, но сега в главата и изплуваха смътни спомени как се пали огън с подръчни средства. Никога не я бяха учили на подобни умения, но беше сигурна, че когато търкаш два камъка един в друг, може да се получи искра... ако обаче имаше сухо дърво. Всичко наоколо беше подгизнало от вода...