Последна саможертва

- Врата към вътрешния двор и два прозореца, закрити със завеси - докладвах. Има също дървен шезлонг, лопата и ръчна количка.

- Някакви вили?

- За нещастие не, но пред оградата има голям камък. Макар че ще е трудно да го завлечем в двора. По-добре да го използваме, за да се прехвърлим през оградата, която между другото няма порта. Тя си е направила истинска крепост.

Той кимна разбиращо и без повече приказки знаех какво трябва да се направи. Взехме желязната верига от колата и я връчихме на Сидни. Казахме и да ни чака отвън - с точните инструкции да потегли, ако не се появим до половин час. Никак не ми се искаше да и го казвам - изражението на лицето на Сидни ясно показваше, че тя още по-малко иска да чува подобни неща, - но беше необходимо. Ако не се справехме със Соня за това време, нямаше изобщо да го направим - или да си тръгнем живи. Ако успеехме да я неутрализираме, щяхме да дадем на Сидни някакъв сигнал, за да дойде с веригата.

Кехлибарените очи на Сидни бяха пълни с тревога, докато ни наблюдаваше как се отправяме към къщата. За малко да я подкача какво толкова се притеснява за някакви си дяволски създания на мрака, но се спрях тъкмо навреме. Тя може и да ненавиждаше и да се отвращаваше от всички други дампири и морои по земята, но някак си неусетно, в процеса на общуване, бе започнала да харесва мен и Дмитрий. А това не беше нещо, заслужаващо подигравка.

Дмитрий се качи на камъка и огледа двора. Промърмори няколко последни инструкции, улови ме за ръката и ми помогна да се прехвърля през оградата. Беше достатъчно висок, за да успее да го стори лесно и тихо - макар и не съвсем безшумно. Последва ме след миг и се приземи до мен с меко тупване.

Затичахме се към къщата. Ако Соня ни беше чула, нямаше смисъл да губим време. Трябваше да се възползваме и от най-малкото предимство. Дмитрий грабна лопатата и удари силно стъклото с нея - веднъж, два пъти. Първият удар беше на височината на главата ми, вторият по-ниско. С всеки удар стъклото се напукваше все повече. Веднага след втория удар се засилих с ръчната количка и я ударих във вратата. Щеше да е по-добре да я вдигна и хвърля по стъклото, но тя беше прекалено тежка за подобна маневра. В стъклото се отвори достатъчно голям отвор, за да се промушим през него. И двамата трябваше да се наведем - особено Дмитрий.

Едновременна атака от двете страни би била идеална, но беше малко вероятно Соня да избяга през предната врата. Щом наближихме вътрешния двор, започна леко да ми се гади и усещането се засили, когато влязохме в дневната. Потиснах го, както вече се бях усъвършенствала, и се подготвих за това, което предстоеше. Бяхме проникнали доста бързо, но не достатъчно, за да изненадаме един стригой.

Соня Карп беше там и ни очакваше, като се опитваше да избегне слънчевата светлина, проникваща в стаята. Когато за пръв път видях Дмитрий като стригой, бях толкова шокирана, че се вцепених. Това му бе позволило да ме залови, затова този път се подготвих мислено, знаейки, че ще изпитам същия шок, когато видя бившата си учителка като стригой. И наистина беше шокиращо. Също като Дмитрий, голяма част от чертите на Соня си бяха същите както преди: меднокестенява коса и високи скули... Но красотата и бе изкривена заради те-беширенобялата кожа, червените очи и жестокото изражение, присъщо за всички стригои.

Ако ни беше познала, с нищо не го показа. Моментално се хвърли към Дмитрий със зловещо ръмжене. Това бе типично за стригоите - първо да атакуват по-голямата заплаха, и аз винаги се дразнех, че това беше Дмитрий. Той бе пъхнал сребърния кол в колана си, за да държи лопатата, която не би могла да убие стригой, но с достатъчно сила и ловкост определено щеше да задържи Соня на известно разстояние. Той я удари силно по рамото при първото и нападение. Въпреки че не падна, тя определено изчака, преди да атакува отново. Двамата обикаляха в кръг, като вълци, готови за битка, докато тя преценяваше шансовете си. Едно светкавично нападение и силата и щяха да го победят, независимо дали държеше лопата или не.

Всичко това трая по-малко от секунда, като сметките на Соня ме изключваха от уравнението. Нахвърлих се върху нея от другата страна, но тя ме видя с периферното си зрение и тутакси ме отблъсна, без нито за миг да изпуска Дмитрий от поглед. Искаше ми се аз да държах лопатата, за да я халосам отзад от безопасно разстояние. Носех само сребърния си кол и трябваше да бъда много внимателна с него, тъй като можеше да я убие. Огледах набързо стаята, която, колкото и да бе странно, приличаше на обикновена дневна, но не видях нищо, което да използвам като оръжие.