Последна саможертва

- Може би. - Отново ме обзе предишното колебание. Дали Виктор с цялата си лукавост и манипулативност знаеше нещо, което би могло да ни помогне? Последния път не ми беше казал нищо, но сега разполагахме с повече информация. Какво ми беше заявил тогава? Че ако намерим следа, те ще бъдат много полезни в разнищването и.

- Роуз. - Виктор ми говореше, сякаш бях дете, както често правеше с Робърт. Намръщих се. - Казах ти го и преди: няма значение дали вярваш в намеренията ми. Засега и двамата сме заинтересовани в постигането на обща цел. Не позволявай на съмненията и тревогите ти за бъдещето да провалят шансовете ти.

Беше забавно, но това приличаше на принципа, ръководил по-голямата част от живота ми. Живей в настоящето. Действай веднага и се тревожи за последствията по-късно. Но сега се поколебах и се опитах да обмисля нещата, преди да взема решение. Накрая все пак реших да поема риска с надеждата, че Виктор може да ни помогне.

- Ние мислим, че майката... майката на брата или сестрата на Лиса... е роднина на Соня Карп. - Веждите на Виктор отхвръкнаха нагоре. - Знаеш ли коя е тя?

- Разбира се. Тя стана стригой. Според слуховете, защото е полудяла. Но и двамата знаем, че беше малко по-сложно.

Кимнах неохотно.

- Тя владееше магията на духа. Никой не го знаеше.

Главата на Робърт се извъртя толкова рязко, че едва не подскочих.

- Кой владее магията на духа?

- Владеела е - уточни Виктор и гласът му тутакси зазвуча успокоително. - Тя е станала стригой, за да се откъсне от магията.

Остротата в погледа на Робърт, насочен към нас, се стопи и лицето му отново доби замечтано и отнесено изражение.

- Да... винаги има нещо примамливо и неустоимо в това... да убиваш, за да живееш, да живееш, за да убиваш. Безсмъртие и свобода от тези вериги, но, о, каква загуба...

Думите му бяха налудничаво бръщолевене, но някак тайнствено приличаха на това, което понякога говореше Ейдриън. Цялата работа никак не ми се нравеше. Преструвайки се, че Робърт не е в стаята, отново се извърнах към Виктор.

- Знаеш ли нещо за нея? Кои са роднините и?

Той поклати глава.

- Тя има голямо семейство.

Вдигнах отчаяно ръце.

- Не може ли да си по-полезен? Държиш се, все едно знаеш много неща, но ни казваш само това, което вече сме узнали! Изобщо не помагаш!

- Помощта има много форми, Роуз. Открихте ли Соня?

- Да. Е, не съвсем - побързах да се поправя. - Знаем къде е. Утре ще отидем при нея и ще я разпитаме.

Изражението на Виктор съвсем ясно показваше за колко абсурдна смята идеята.

- Сигурен съм, че ще гори от желание да ви помогне.

Свих рамене.

- Дмитрий е много убедителен.

- И аз така съм чувал - подсмихна се Виктор. - Но Соня Карп не е впечатлителна тийнейджърка. - Замислих се дали да не го халосам, но Робърт можеше да използва силата си. Виктор явно не се трогна от гнева ми. - Кажи ми къде сте. Ние ще дойдем при вас.

Поредната дилема. Не мислех, че братята биха могли да направят кой знае колко. Но появата му в плът и кръв можеше да улесни залавянето му. Освен това, ако беше край мен физически, може би щеше да престане да прекъсва сънищата ми.

- Ние сме в Кентъки - осведомих го накрая. - Париж, Кен-тъки. - Съобщих му и останалата информация, която имахме за синята къща.

- Утре ще бъдем там - обеща Виктор.

- Тогава къде сте сега...

И точно както предишния път, Робърт прекрати рязко съня, зарязвайки ме с отворена уста. В какво се бях забъркала с тези двамата? Преди да успея да го обмисля както трябва, бях пренесена в друг сън, създаден от магията на духа. Мили Боже! Наистина беше дежа вю. Всички искаха да говорят с мен в съня ми. За щастие, както и последния път, второто посещение беше от Ейдриън.

Този път бяхме в балната зала, където се бе състояла сесията на Кралския съвет. Нямаше столове или хора и стъпките ми отекваха по полирания дървен под. Залата, която беше толкова величествена и вдъхваща страхопочитание, когато в нея се заседаваше, сега излъчваше самотна и злокобна атмосфера.

Ейдриън стоеше близо до един от високите сводести прозорци. Когато го прегърнах, ме удостои с една от дяволитите си усмивки. Имайки предвид колко мръсно и кърваво беше всичко в реалния свят, той изглеждаше чист и съвършен.

- Направи го. - Целунах го леко по устните. - Накара ги да номинират Лиса. - При последната ни среща насън, когато осъзнах, че в предложението на Виктор има известна логика, трябваше доста да се изпотя, докато убедя Ейдриън, че идеята за номинацията е добра. Особено след като и аз самата не бях съвсем сигурна в това.

- Да, не беше трудно да ги убедя. - Изглеждаше поласкан от възхищението ми, но лицето му ставаше все по-мрачно, до-като размишляваше над думите ми. - Макар че тя никак не е щастлива. Боже, как само ни подреди след това!