Последна саможертва

Сидни не зададе повече въпроси, освен за посоката, в която да кара. Дмитрий предложи да спрем в някой хотел, където да се измием и починем преди утрешната задача. За щастие, Лексингтън предлагаше много повече възможности, отколкото последния град, в който бяхме. Не търсехме лукс, но големият и модерен хотел, който избрахме, беше част от известна верига, чист и със стил. Сидни ни регистрира и ни вкара вътре през страничната врата, за да не изплашим някой гост, буден по това време на нощта.

Бяха ни дали стая с две двойни легла. Никой не беше казал нищо, но мисля, че предпочитахме да сме заедно след срещата със стригоите. Дмитрий беше в много по-лошо състояние от мен, затова го оставих пръв да вземе душ.

- Справи се страхотно - казах на Сидни, докато го чакахме да излезе от банята. Седях на пода (който беше много по-чист от пода в последната ни стая), за да не развалям леглото. - Наистина беше много смело от твоя страна.

Тя ми се усмихна накриво.

- Типично. Теб те пребиха и едва не те убиха, а хвалиш мен.

- Хей, аз правя това постоянно. Но да отидеш там сама... ами, това е много яко. А и не съм чак толкова пребита.

Омаловажавах раните си, така както Дмитрий би направил, и Сидни го знаеше. Краката ми бяха ожулени много повече, отколкото си мислех. От падането и силния удар върху бетона кожата бе разкъсана и раните кървяха. Заради скока от покрива единият ми глезен се бе подул и ме болеше, освен това имах още няколко срязвания и синини. За повечето нямах представа как съм ги получила.

Сидни поклати глава.

- Направо не проумявам как не хващате гангрена - промърмори, макар че и двете знаехме защо. Това беше част от вродената устойчивост на болести, с която се раждаше всеки дампир, наследявайки най-доброто от двете раси. Макар че мороите бяха много здрави, понякога се разболяваха от болести, нетипични за расата им. Виктор беше пример за това. Той имаше хронична болест и бе принудил Лиса да го излекува. Тогава магията бе възстановила здравето му, но болестта бавно се връщаше.

Взех си душ след Дмитрий, а след това Сидни настоя да почисти и превърже раните ни. След като бяхме дезинфекцирани според изискванията и, тя включи лаптопа си и извади карта на Париж, Кентъки. Тримата се скупчихме пред екрана.

- Няма толкова езера, колкото потоци и реки - промърмори Сидни, докато плъзгаше мишката.

- Не мислиш ли, че може да е това? - Посочих едно, обозначено като езерото Апълуд.

- Може би. А, ето, има още едно. Това също би могло да е или... ох! Ето тук! - Посочи друго, по-голямо: Мартин Лейк.

Дмитрий се облегна назад, разтри очи и се прозина.

- Това ми се струва най-вероятният избор. Ако не е там, няма да отнеме много време да обиколим останалите.

- Това ли е планът ви? - попита Сидни. - Да обикаляме и да търсим синя къща?

Двамата с Дмитрий се спогледахме и свихме рамене. Сид-ни може и да беше показала смелост по време на това пътуване, но знаех, че представата и за „план“ е малко по-различна от нашата. Според нея един план трябва да е обмислен до най-малката подробност, начертан от начало до край, с ясна цел.

- По-смислен е от всичките ни досегашни планове - казах накрая.

Слънцето щеше да изгрее след около час. Нямах търпение да се отправим в търсене на Соня, но Дмитрий настоя да спим до обяд. Той взе едното легло, а ние със Сидни споделихме другото. Не мислех, че се нуждая от почивка, както твърдеше той, но тялото ми явно не беше съгласно. Заспах почти мигновено.

И както винаги ставаше напоследък, се озовах в сън, създаден от магията на духа. Надявах се, че е Ейдриън, който идваше, за да довършим последния си разговор. Вместо това пред мен се появи салонът, заедно с арфата и безбройните малки възглавнички, пръснати по диваните. Въздъхнах и се озовах срещу братята Дашков.

- Страхотно - казах. - Още един конферентен разговор. Май наистина трябва да блокирам номера ти.

Виктор се поклони леко.

- За мен винаги е удоволствие, Роуз. - Робърт отново се взираше в пространството. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят.

- Какво искаш? - настоях.

- Знаеш какво искам. Ние сме тук, за да ти помогнем, за да помогнем на Василиса. - И за миг не му повярвах. Виктор явно замисляше поредния си заговор, но надеждата ми беше да го заловя, преди да причини повече вреди. Той ме огледа изучаващо. - Успя ли да намериш другия Драгомир?

Зяпнах го невярващо.

- Минал е само един ден! - Стори ми се, че май бях объркала сметката. Имах чувството, че са минали десет години. Не. Само един ден, откакто за последен път бях говорила с Виктор.

- И? - попита той.

- За колко добри ни смяташ?

Той се замисли.

- За много добри.

- Ами, благодаря за доверието, но не е толкова лесно, кол-кото изглежда. И имайки предвид... цялата тайна, в която е обвито всичко това, наистина не е никак лесно.

- Но ти си открила нещо? - не се отказваше Виктор.

Не отговорих.

Очите му светнаха и той пристъпи напред. Аз отстъпих назад.

- Наистина си открила нещо.