Последна саможертва

Без да пропусне дори секунда — наистина си го биваше този тип, — мороят отново се нахвърли върху Еди. Вече нямаше никакви съмнения в намеренията на непознатия. Нападаше несдържано. Беше дошъл тук, за да убива. Острието му жадуваше за кръв. Пазителите знаеха как да неутрализират противника и да взимат пленници, но ни бяха обучили, че когато събитията се развиват твърде бързо и се стигне до схватка на живот и смърт, ами, беше нашият живот срещу техния. Еди беше по-бърз от противника си и движен от инстинктите, поощрявани от години в нас: да спрем това, което се опитва да ни убие. Еди нямаше пистолет или нож. В двора не му бе позволено да носи подобно оръжие. Когато нападателят се втурна за втори път към него с насочен право към врата му нож, Еди използва единственото оръжие, което имаше, за да спаси живота си.

Прободе мороя.

Дмитрий веднъж на шега бе отбелязал, че не е нужно да си стригой, за да бъдеш наръган в сърцето със сребърен кол. И нека си го признаем, пробождането със сребърен кол в сърцето всъщност не причинява болка. А убива. Татяна бе доказателството. Острието на ножа вече достигаше врата на Еди, ала точно в мига, преди да пробие кожата му, се отпусна надолу. Очите на непознатия морой се разшириха от шок и болка, след което престанаха да виждат каквото и да било. Беше мъртъв. Еди приседна на пети, загледан в жертвата си, разгорещен от притока на адреналин, както става след всяка сериозна битка. Внезапно се разнесоха викове, които привлякоха вниманието му, и той скочи на крака, готов да посрещне следващата заплаха.

Изведнъж се озова сред група пазители, откликнали на виковете на Лиса за помощ. Те огледаха сцената и незабавно реагираха така, както ги бяха обучавали. Имаше мъртъв морой и някой, който държеше в ръка окървавено оръжие. Пазителите се нахвърлиха върху Еди, притиснаха го до стената и му отнеха сребърния кол. Лиса им извика, че грешат, че Еди е спасил живота й и…

— Роуз!

Обезумелият глас на Дмитрий ме стресна и ме върна обратно в къщата на семейство Мастрано. Седях на леглото, а той бе коленичил пред мен с изплашено лице. Сграбчи ме за раменете.

— Роуз, какво става? Добре ли си?

— Не!

Отблъснах го и се втурнах към вратата.

— Трябва да… трябва да се върна в двора. Веднага. Лиса е в опасност. Тя се нуждае от мен.

— Роуз. Роза. Почакай! — Дмитрий ме улови за ръката. От хватката му не можеше да избяга никой. Завъртя ме към себе си, за да застана с лице към него. Косата му още беше влажна от душа. От него се разнасяше ухание на чисто, на сапун и мокра кожа. — Кажи ми какво стана.

Набързо му разказах какво бях видяла.

— Някой се опита да я убие, Дмитрий! А аз не бях там!

— Но Еди е бил — изрече Дмитрий тихо. — Тя е добре. Жива е. — Пусна ме и аз се облегнах уморено на стената. Сърцето ми биеше до пръсване и макар приятелите ми да бяха в безопасност, не можех да овладея паниката си.

— А сега той е в беда. Онези пазители бяха бесни…

— Защото още не знаят цялата истина. Видели са едно мъртво тяло и оръжието, с което е станало убийството. Това е всичко. Но след като съберат фактите и разпитат свидетелите, всичко ще бъде наред. Еди е спасил един морой. Това му е работата.

— Но за да го стори, трябваше да убие друг морой — изтъкнах аз. — Това не бива да става. — Звучеше като нещо съвсем очевидно, дори глупаво твърдение, но знаех, че Дмитрий ще ме разбере. Предназначението на пазителите беше да защитават мороите. Те винаги бяха на първо място. Немислимо бе да убиеш морой. Но също така беше немислимо и морой да се опитва да убие друг морой.

— Това не е било нормална ситуация — потвърди Дмитрий.

Отметнах глава назад.

— Зная, зная. Просто не мога да се примиря, че съм я оставила незащитена. Така отчаяно ми се иска да се върна обратно и да я браня с цената на живота си. Точно сега. — Утре ми се струваше безкрайно далеч. — Ами ако се случи отново?

— Там има и други, които ще я защитят. — Дмитрий пристъпи към мен и се изненадах, когато го видях да се усмихва, особено на фона на последните мрачни събития. — Повярвай ми, и аз искам да я защитавам, но бихме рискували живота си напразно, ако заминем веднага. Почакай още малко и поне рискувай живота си за нещо важно.

Паниката ми започна да стихва.

— А и Джил е важна, нали?

— Много.

Изправих се. Една част от мозъка ми се опитваше да ме успокои относно нападението срещу Лиса, докато останалата бе напълно обсебена от това, което бяхме постигнали тук.

— Все пак успяхме — заявих, като усетих как лека усмивка бавно разцъфтява на устните ми. — Въпреки всичко… някак си успяхме да открием изгубената сестра на Лиса. Осъзнаваш ли какво означава това? Сега Лиса може да има всичко, което й се полага. Нищо не могат да й забранят. По дяволите, ако пожелае, може да стане кралица. А Джил… — Поколебах се за миг. — Ами, тя е част от древна кралска фамилия. Всичко това е за добро, нали?

— Мисля, че зависи от Джил — рече Дмитрий. — И от последствията от всичко това.

В мен отново се надигна чувството на вина заради вероятността да съм съсипала живота на Джил. Сведох поглед.