Последна саможертва

Служителят ни посочи накъде да продължим — по настлана с чакъл алея, отвеждаща до другия край на къмпинга. Районът беше претъпкан със семейства, дошли тук за ваканцията, но никой не ни обърна внимание. Дмитрий паркира възможно най-близо до горичката, за да скрие колата и номерата й. Въпреки моите енергични протести той не ми позволи да му помагам при разпъването на палатката. Обяви, че сам ще се справи по-бързо и че не бива да си напрягам крака. Челюстта ми направо увисна, като видях колко чевръсто опъна палатката. Дори не прочете инструкциите. Сигурно постави рекорд.

Палатката беше малка, но здрава. Все пак вътре имаше достатъчно място да седим или да лежим, макар че той трябваше леко да се прегърбва, докато седеше. Щом се напъхах вътре, се заех да огледам останалите покупки. Повечето бяха пособия и лекарства за първа помощ. Имаше и фенер, който той подпря и се получи импровизирана лампа.

— Дай да видя глезена ти — нареди Дмитрий.

Протегнах крака си, той запретна роклята ми до коляното и пръстите му се плъзнаха леко по кожата ми. Потръпнах от чувството за нещо вече преживяно. Напоследък сякаш често ме спохождаше. Замислих се за всички онези пъти, когато Дмитрий ми бе помагал при другите ми наранявания. Все едно че се бяхме върнали в академията „Свети Владимир“. Провери внимателно дали мога да движа глезена си, като леко го опъна. Пръстите му никога не спираха да ме удивляват. Можеха с лекота да прекършат нечий врат, както и да се плъзгат безкрайно нежно по гола кожа.

— Не мисля, че е счупен — констатира той накрая. Пусна крака ми и изведнъж ми стана студено. — Само е навехнат.

— Случват се такива неща, когато постоянно скачаш от покриви — промърморих. Шегите ми бяха изпитано средство за прикриване на неловки моменти. — Знаеш ли, май никога не сме се упражнявали на това по време на тренировките.

Усмихна ми се, взе бинта и превърза стегнато глезена ми След това извади…

— Плик със замразен грах?

Дмитрий сви рамене и нагласи плика върху глезена ми. От студеното веднага ми олекна.

По-лесно е, отколкото да купиш цяла торба с лед.

— Ти си невероятен, Беликов. Какво друго си домъкнал?

Останалото от съдържанието на торбите се оказа одеяла и малко храна. Усмихнах се широко, като видях, че не бе забравил да ми вземе чипс със сметана и блокче шоколад. Трогнах се, че е запомнил такива малки подробности за предпочитанията ми. Но усмивката ми помръкна, когато осъзнах нещо.

— Не си ми купил никакви дрехи, така ли?

— Дрехи ли? — изненада се той, сякаш беше непозната дума.

Посочих му скъсаната си рокля.

— Не мога дълго да изкарам така. Какво да правя сега? Да си наметна одеялото като тога? Такива сте вие, мъжете никога не се сещате за тези неща.

— Мислех само за раната ти и за оцеляването. Смяната на дрехите е лукс, а не необходимост.

— Дори и дългото ти кожено палто? — подметнах лукаво.

Дмитрий застина за миг и след това изруга. Нямаше защо да носи дългото си кожено палто вътре в къщата на семейство Мастрано — честно казано, и навън не му трябваше — и го бе забравил заради ненадейната схватка.

— Не се тревожи, другарю — подразних го. — Не са се свършили дългите кожени палта по земята.

Той разстла одеялата на пода и се излетна върху тях. Лицето му бе добило толкова страдалческо изражение, че беше почти комично. Битки, куршуми, престъпници… никакъв проблем. Но да изгуби дългото си кожено палто? Истинска криза.

— Ще си купиш друго — опитах се да го успокоя. — Нали знаеш, след като открием Джил, след като изчистя името си и спася света.

— Само толкова ли? — попита, при което и двамата прихнахме. Но като се излегнах до него, и двамата се натъжихме.

— Какво ще правим сега? — попитах. Май тази вечер това беше най-често задаваният въпрос.

— Ще спим — отвърна той и изгаси фенера. — А утре ще се свържем с Ейб, Таша или… някой друг. Ще ги оставим те да се оправят и да заведат Джил там, където трябва.

Изненадах се колко унило прозвуча гласът ми, когато заговорих:

— Имам чувството, че се провалихме. Толкова бях щастлива, когато намерихме семейство Мастрано. Мислех си, че сме направили невъзможното, но се оказа напразно. Толкова много работа за нищо.

— За нищо ли? — удиви се той. — Това, което направихме, е… нещо голямо. Ти намери сестрата на Лиса. Още една Драгомир. Не мисля, че действително осъзнаваш важността на свършеното. Не разполагахме с почти никакви следи, но ти не се отказа и успя.

— И изгубих Виктор Дашков. Отново.

— Е, характерното за него е, че не остава скрит задълго. Той е от онези хора, които искат винаги да контролират всичко. Накрая ще предприеме някакъв ход и когато го направи, ще го пипнем.

Усмивката се завърна на устните ми, макар да знаех, че той нямаше как да я види.

— А пък си въобразявах, че тук аз съм оптимистът.

— Явно е заразно — долетя отговорът му. После, за моя изненада, ръката му напипа моята в тъмното. Пръстите ни се преплетоха. — Добре се справи, Роза. Много добре. А сега спи.