Последна саможертва

Замълчахме. Не бях помислила за това.

— Може би ще успеем да се снабдим с мобилен телефон… Бог ми е свидетел, че се нуждаем от такъв. Ами… защо просто не дойдеш с нас? Между впрочем, къде се намираш сега?

Зачудих се дали не направих грешка, като я поканих да се присъедини към нас. Двамата с Дмитрий доста се постарахме да прикрием следите си, за да опазим местонахождението ни в тайна. Стълкновение е пазителите беше последното, което желаех. Като се изключат очевидните причини — затвор, екзекуция и така нататък, — ако ни заловяха, щяхме да се простим с надеждата да помогнем на Лиса. При все това бях сигурна, че Соня е един от нашите съюзници, а засега тя можеше да се окаже единствената ни възможност да се свържем с Джил.

Подобни съмнения ме измъчваха и когато се питах дали да съобщя на Виктор къде се намираме. И макар той да ни помогна, тази помощ се оказа нож с две остриета. Въпреки това съобщих на Соня името на нашия къмпинг и най-удобните пътища до тук. Тя ми обеща, че ще дойде — не знаех как ще се справи с пътуването, но предполагах, че разполага с достатъчно възможности — и че ще продължи с опитите си да се свърже с Джил.

— Соня… — Поколебах се дали да продължа, защото знаех, че трябваше просто да я оставя да сложи край на съня. Бяхме изправени пред големи проблеми, по-сериозни от въпроса, който исках да й задам. Освен това беше лична територия. — Какво искаше да кажеш в колата… когато споменах, че съм се срещнала насън с гаджето си? Стори ми се изненадана.

Соня дълго ме гледа замислено. Сините й очи проникваха в мен по-дълбоко, отколкото ми допадаше. Понякога тя изглеждаше по-безопасна, когато изпаднеше в налудничаво състояние.

— Аурите могат да разкрият много, Роуз, а аз съм много добра в разгадаването им. Много по-добра, отколкото може би са твоите приятели. Един сън, повлиян от магията на духа, обагря аурата ти в златисто. Точно така разбрах за твоя. Аурата ти е уникална, макар че се променя в зависимост от чувствата ти и душевните ти вълнения. Личи си, когато хората са влюбени. Техните аури сияят. Когато ти сънуваше, твоята беше светла. Цветовете бяха ярки… но не такива, каквито бих очаквала, когато си с гаджето си. Разбира се, всяка връзка е различна. Хората са различни. Нямаше да обърна внимание, само че…

— Само че какво?

— Само че, когато си с Дмитрий, твоята аура грее като слънце. Както и неговата. — Усмихна се, когато се втренчих слисано в нея, неспособна да промълвя нито дума. — Това изненада ли те?

— Аз… ние с него, така да се каже, отдавна сме приключили с тези отношения. Бяхме заедно, но след промяната той вече не ме желае. Преживях го и продължих напред. — Тук под продължаване очевидно трябваше да се разбира, че продължаваме да се държим за ръце и все още имаме наситени с много емоции мигове на близост. — Ето защо съм с Ейдриън. Щастлива съм с Ейдриън. — Последното изречение прозвуча по-скоро оправдателно. Кого се опитвах да убедя? Нея или себе си?

— Рядко се случва поведението да отговаря на чувствата — обясни ми тя. Прозвуча ми също като Дмитрий, когато ми изнасяше проповеди по дзен будизъм. — Не го приемай погрешно, но има над какво да се замислиш.

Велико. Да ме лекува една луда.

— Добре де, да допуснем, че в думите ти има известна истина. Все пак се отказах от Дмитрий само преди две седмици. Възможно е още да съм запазила някакви чувства към него. — Възможно? Замислих се колко силно ми въздействаше физическото му присъствие през цялото време, докато бях в колата. Припомних си и непринудената хармония помежду ни в библиотеката, колко добре се чувствах, когато действахме заедно, двамата толкова решителни и в пълен синхрон, почти никога не се налагаше единият да отгатва намеренията на другия. А само преди броени часове, в стаята за гости…

Соня най-безочливо се изсмя в лицето ми.

— Възможно? Само след две седмици? Роуз, за много неща си толкова мъдра… и толкова незряла за други.

Мразех да ме преценяват единствено по възрастта ми, но сега моментът не беше подходящ за бурни изблици.

— Добре, както и да е. Все още имам чувства. Но не и той. Ти не си го виждала, след като се промени. Беше ужасно. Изпадна в огромна депресия. Каза ми, че не иска да ме вижда, че вече никого не може да обича. И така продължи до това безумно бягство, чак тогава той отново започна да се държи като някогашния Дмитрий.

— Двамата говорихме за това — призна тя, отново придобила сериозно изражение. — За депресията. Разбирам го. След като си бил стригой… след всичко, което си направил… вече не се чувстваш достоен да живееш. Остава ти само вината, мракът и съкрушителните спомени за онова зло. — Тя потръпна.

— Ти… ти се държиш по-различно от него. Искам да кажа, че понякога изглеждаш толкова тъжна, но в други моменти… сякаш нищо не се е случило. Вече си започнала да приличаш на предишната Соня. Или поне до голяма степен. На какво се дължи тази разлика помежду ви?