Последна саможертва

— О, повярвай ми, аз още тая чувство за вина. След като Робърт ме промени… — В интонацията й се прокрадна злъч, когато изговори името му. — Ами, не исках да изоставя къщата си, леглото си. Мразех се заради това, което бях направила. Искаше ми се да бях смъртоносно прободена. И тогава Дмитрий поговори е мен… Каза ми, че чувството за вина е неизбежно, че дори само този факт доказва, че не съм стригой. Но ми каза още, че това не бива да ме спира да се върна отново към живота. На нас ни е даден втори шанс, на него и на мен. Не можем да го пропилеем. Добави също, че му е отнело известно време, за да осъзнае това, и че не иска аз да повтарям същите грешки. Посъветва ме да се върна към живота, към красивото в него, към хората, които обичам, преди да е станало прекалено късно — дори и да ми е трудно. Да се отърсиш от миналото си на стригой… това е като огромна тежест, винаги те смазва. Той се закле, че повече няма да позволи на това бреме да го владее — което, повярвай ми, звучи благородно, но е много трудно постижимо — и че няма да позволи животът му да се окаже безсмислен. Вече е изгубил някои неща, и то завинаги, но няма да се откаже от останалото.

— Той ти е казал всичко това? Аз… аз не съм сигурна какво означава дори половината от казаното. — Посъветва ме да се върна към живота, към красивото в него, към хората, които обичам, преди да е станало много късно.

— Понякога и аз не съм сигурна. Както споменах, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Все пак си мисля, че той ми помогна да се възстановя по-бързо, отколкото ако трябваше да се справям съвсем сама. Благодарна съм му. А колкото до теб и твоята аура… — Леката усмивка се завърна на устните й. — Е, сама трябва да откриеш отговорите. Не вярвам в сродните души или поне не съвсем. Според мен е смешно да се мисли, че на света за всеки съществува само една сродна душа. Ами ако се окаже, че твоята „половинка“ живее в Зимбабве? А какво ще стане, ако роденият за теб умре млад? Мисля също, че е смешно да се твърди, че „две души могат да се слеят в една“. Трябва да държиш на себе си. Но вярвам, че има души, между които се постига пълен синхрон, които са като огледално отражение една на друга. Виждам синхронността в аурите им. Мога да видя и любовта между тях. Трябва сама да решиш какво да правиш с тази информация, ако изобщо й се доверяваш.

— Без прибързване — промърморих аз.

Тя сякаш се канеше да сложи край на съня, но сетне се спря и ме изгледа пронизващо.

— Внимавай за едно нещо, Роуз. Твоята аура много подхожда на аурата на Дмитрий, но двете не са идентични. Тази на Дмитрий е осеяна с тъмни петна, останали от травмата му. Но тези петна избледняват с всеки изминал ден. В твоята също има мрак — но не избледнява.

Потръпнах.

— От Лиса е. Това е мракът, който отнемам от нея, нали?

— Да. Не зная много за телепатичните връзки, но това, което правиш, дори и да й помага, е много опасно. Магията на духа ни разкъсва, в това няма спор, но от друга страна… мисля, че ние, владеещите магията на духа, сме създадени така, че да й устояваме малко по-добре от останалите. Не че това винаги е очевидно — додаде тя с горчивина. — Но ти? Не. И ако поемеш в себе си твърде много, не зная какво ще се случи. Страхувам се, че ще се натрупва и натрупва. Опасявам се, че ще е необходима само една искра, един катализатор, за да експлодира в теб.

— И какво ще стане тогава? — прошепнах.

Тя бавно поклати глава.

— Не зная.

С това сънят избледня.

Заспах отново, този път, без да сънувам, макар че тялото ми — все едно само знаеше кога трябва да поема смяната си — се събуди няколко часа по-късно. Отново ме обкръжаваше нощният мрак, но чувах спокойното дишане на Дмитрий и усещах топлината му. Всичко, което бях обсъждала със Соня, отново нахлу в съзнанието ми. Прекалено много, прекалено много. Не знаех откъде да започна да го осмислям. Не знаех още дали мога да вярвам на всичко, не и при това, което виждах в реалния живот. Рядко се случва поведението да отговоря на чувствата. Поех дълбоко дъх и се заставих да се държа само като пазител, а не като разстроено от емоциите момиченце.

— Време е ти да поспиш, другарю.

Гласът му долетя до мен като светлина в мрака, мек и приглушен.

— Ако имаш нужда, можеш още да си починеш.

— Не, добре съм — казах му. — И не забравяй, че ти не си…

— Зная, зная — засмя се той. — Не съм генерал.

О, Господи. Довършвахме си шегите. Вярвам, че има души, между които се постига пълен синхрон. Напомних си строго, че посещението на Соня в съня ми всъщност не беше посветено на моя любовен живот. Разказах на Дмитрий за останалото от съня, за предателството на Джон и за отвличането на Джил.

— Дали… дали постъпих правилно, като казах на Соня къде се намираме?

Изминаха няколко мига, преди да ми отговори.