Последна саможертва

— При други обстоятелства, госпожице Стантън, бихме се съгласили — отвърна й Ханс. Помежду им сякаш повя леден вятър. — Но този случай, както сама разбирате, е много по-сериозен от всички останали. Нашата кралица беше убита.

Напрежението между пазителите и алхимиците още повече се засили. Осъзнах, че деловите им взаимоотношения не бяха никак сърдечни. Хрумна ми също, че дори началниците на Сидни да повярват, че тя е извършила някакво престъпление те никога нямаше да го признаят пред Ханс — което означаваше, че параноята му не беше изцяло неоснователна Тъй като никой от алхимиците не му отговори, Ханс прие това като съгласие с правото му да се заеме с разпита на Сидни.

— Познаваш ли тези тримата? — Ханс посочи към моите приятели и Сидни поклати глава. — Някога свързвала ли си се с тях?

— Не.

Ханс замълча за кратко, сякаш се надяваше, че Сидни ще промени отговора си, но тя не го направи.

— Тогава как така си се забъркала с Хатауей?

Тя го изгледа напрегнато. В кафявите й очи се четеше страх. Не бях сигурна дали беше точно заради Ханс. Реално погледнато, сега тя имаше достатъчно основания да бъде толкова нервна, като например фактът, че се намираше тук, а също и наказанието, което евентуално щяха да й наложат алхимиците. Разбира се, съществуваше и Ейб. Технически погледнато, той беше причината тя да се забърка в тази каша. Сега трябваше просто да натопи него, като се оправдае с това, че я бе изнудвал. Така щеше да се измъкне невредима от цялата история, но щеше да си навлече неговия гняв. Сидни преглътна и се опита да изгледа Ханс предизвикателно.

— Срещнах Роуз в Сибир.

— Да, да — каза Ханс. — Но как се стигна дотам, че й помогна да избяга?

— Нямам нищо общо с бягството й от това място! — възмути се Сидни. Предполагам, че това бе само половината истина. — Тя се свърза с мен преди няколко дни и ме помоли да й помогна да стигне до някаква къща край Детройт. Твърдеше, че била невинна и че това щяло да й помогне да го докаже.

— Алхимиците знаеха, че тя е беглец — изтъкна Ханс. — Всички получиха заповеди да я издирват. Можела си да й откажеш.

— Когато за пръв път срещнах Роуз, тя не ми заприлича на убиец — искам да кажа, като се изключат убийствата на стригои. Което, реално погледнато, всъщност не е убийство. — Сидни пусна в ход малко от типичното за алхимиците презрение. Добро попадение. — Така че когато ми каза, че е невинна и може да го докаже, реших да й помогна. Закарах я до къщата.

— Вече я разпитахме за това — намеси се Стантън раздразнено. — И ви казахме, че сме го направили. Това, което е извършила, е било глупаво, наивна грешка в преценката й. Но това е наша вътрешна работа, а не ваша. Вие се погрижете за вашата демонична убийца. — Изрече тези думи донякъде небрежно, сякаш се готвеха да отведат Сидни у дома и да й се скарат като на непослушно дете. Аз обаче се съмнявах, че всичко ще се окаже толкова просто.

— Кои бяха с нея? — попита Ханс, без да обръща внимание на думите на Стантън.

Презрението на Сидни нарасна.

— Един от тях беше онзи мъж… Дмитрий Беликов. Този, когото вие приемате за „излекуван“. Не зная кои бяха другите, двама мъже и една жена. Така и не се представиха. — Това беше добре скалъпена лъжа, защото престорената й неприязън към Дмитрий прикриваше факта, че тя познаваше останалите ни спътници.

Лиса се наведе нетърпеливо напред и заговори, преди Ханс да успее да я спре:

— Защо бяхте в Детройт? И как може Роуз да изчисти името си? Особено с Джил?

Ханс не изглеждаше много щастлив от това прекъсване, но не се съмнявах, че той също беше любопитен да узнае повече за Джил и Детройт. Заради това не каза нищо, може би с надеждата, че някой може да се изпусне и да разкрие важна информация. Сидни обаче продължи да играе ролята на дистанцирана и хладна особа.

— Нямам представа. Изглежда, че това момиче Джил също нищо не знаеше. Роуз само ми каза, че трябва да стигне до нея, затова й помогнах.

— И ти й повярва просто така, на сляпо? — учуди се Ханс. — Наистина ли искаш да ме убедиш, че си й се доверила толкова лекомислено?

— Тя е моя… — Сидни прехапа устни, за да не каже думата, която, предполагам, беше „приятелка“. Но бързо се съвзе и отново доби деловото изражение на професионалист. — В нея има нещо, което вдъхва доверие, а си помислих, че ще бъде загуба на време и средства, ако алхимиците ви помагат да преследвате грешния убиец. Реших, че ако е виновна, винаги можех да я издам. Освен това си помислих… помислих си, че ако аз успея да разреша този сложен случай, ще спечеля доверие, одобрение и повишение. — Това беше добра, много добра лъжа. Едно амбициозно момиче се опитва да подпомогне кариерата си чрез потаен и хитър ход. Звучеше много убедително. Но не за всеки.

Ханс поклати глава.

— Не вярвам на нищо от казаното от теб.

Младият мъж от алхимиците пристъпи напред. Пазителите тутакси се напрегнаха, готови да му се нахвърлят.