Последна саможертва

— Донякъде. Но няма да бъдем постоянно заедно, особено когато тя замине за Лихай. Той не отива с нея… но ще продължат да се срещат колкото може по-често. И когато те се срещат, ще се срещаме и ние. Това е добра комбинация. Освен това… — Отново стана сериозен. — Мисля, че ти доказа на всички, че поставяш нейния живот на първо място.

Поклатих глава.

— Да, но никой не е стрелял по теб. Само по нея. — Изрекох го нехайно, но се замислих: Какво ще правя, ако и двамата се озоват в беда? Ще му вярваш, обади се моят вътрешен глас. Ще му вярваш, че може да се погрижи сам за себе си. Както и той на теб. Погледнах към Дмитрий и си спомних за сянката, която улових с периферното си зрение в балната зала. — Ти ме последва, когато скочих пред Лиса, нали? Кого искаше да предпазиш? Мен или нея?

За няколко дълги секунди само ме сърцезаваше изпитателно. Можеше да ме излъже. Можеше да избере по-лесния отговор, да ми каже, че е възнамерявал да избута и двете ни встрани, ако това въобще е било възможно, за което нямам спомен. Но Дмитрий не ме излъга.

— Не зная, Роза. Не зная.

Въздъхнах.

— Няма да ни е лесно.

— Никога не е лесно — промълви той и ме притегли в ръцете си.

Отпуснах глава на гърдите му и затворих очи. Не, нямаше да ни е лесно, но си струваше. Докато сме заедно, винаги ще си струва усилията.

За дълго останахме така, един до друг, докато едно дискретно почукване на вратата не ни принуди да се отдръпнем.

На прага се появи Лиса.

— Съжалявам — извини се тя. Лицето й грейна от радост, като ме видя. — Трябваше да оставите един чорап на вратата като знак, че искате да се усамотите. Не очаквах, че толкова сте се разгорещили.

— Неизбежно е — отвърнах безгрижно, като ударих Дмитрий по ръката. — С него винаги е горещо.

Дмитрий изглеждаше скандализиран. Никога не се бе сдържал, когато бяхме в леглото, но затвореният му характер не му позволяваше дори да намекне нещо пред други хора за такава интимност. Беше си гадничко от моя страна, но се засмях и го целунах по бузата.

— О, ще е голям майтап — казах. — Сега… след като вече няма защо да се крием.

— Да — съгласи се той. — Онзи ден баща ти ме удостои с един много „майтапчийски“ поглед. — Отправи към Лиса забързан, многозначителен поглед, след което се изправи, наведе се и ме целуна по главата. — Тръгвам, за да ви оставя да си поговорите двете.

— Ще се върнеш ли? — попитах го, когато се отправи към вратата.

Спря се и ми се усмихна. Невероятните му тъмни очи отговориха на въпроса ми и ми подсказаха много повече.

— Разбира се.

Лиса зае мястото му, като приседна на ръба на леглото. Прегърна ме предпазливо, несъмнено загрижена за раните ми. После ми се скара, че съм се надигнала в леглото, но аз не й обърнах внимание. Толкова бях щастлива. Бях щастлива, че тя е добре, така спокойна и…

И изведнъж осъзнах, че нямам представа как се чувства тя.

Връзката ни бе изчезнала. И то не както при бягството от затвора, когато тя бе издигнала защитна стена. Сега просто между нас нямаше нищо. Бях само със себе си, напълно сама, както си бях преди години. Очите ми се разшириха от изненада, а тя се засмя.

— Чудех се кога ще забележиш — каза.

— Как… как е възможно? — Застинах, вцепених се. Връзката. Връзката си бе отишла. Чувствах се, все едно са ми ампутирали ръката. — А ти как го разбра?

Тя се намръщи.

— Отчасти инстинктивно… но Ейдриън видя, че аурите ни вече не са свързани.

— Но как така? Как е възможно това да се случи? — Звучах като обезумяла, напълно отчаяна. Връзката не можеше да изчезне. Не можеше да е истина.

— Не съм напълно сигурна — призна тя, като още повече се намръщи. — Доста си поговорихме за това със Соня и с… хм… с Ейдриън. Ние мислим, че когато за пръв път съм те върнала обратно към живота, само духът те е поддържал да не се върнеш в царството на мъртвите и те е държал свързана с мен. Този път… ти едва не умря отново. Или може би си умряла за един миг. Само че сега ти и твоето тяло се преборихте да се върнеш обратно. Ти беше тази, която се върна обратно, без помощта на магията на духа. И след като е станало… — Тя сви рамене. — Както ти казах, можем само да гадаем. Но Соня мисли, че след като сама си се е преборила, не ти е била нужна помощ, за да се изтръгнеш от смъртта. Сама си го направила. И когато си се освободила от духа си се освободила и от мен. Не ти е била нужна връзката, за да те държи в света на живите.

Беше откачено, невъзможно.

— Но ако… ако казваш, че съм избягала от царството на мъртвите, да не би вече да съм безсмъртна или нещо подобно?

Лиса отново се засмя.

— Не за това сме сигурни, че не е така. Соня ми обясни, че докато имаш своята аура, ти си жива. Стригоите са безсмъртни, но не са живи, защото нямат аури и…

Светът се завъртя пред очите ми.

— Вярвам ти, но мисля, че може би трябва да си легна.

— Отлична идея.