Последна саможертва

Прониза ме тревога. И паника. Паника за нещо много по-лошо от това, да не зная какво изпитва Лиса или къде се намира. Духът. Страхувах се от духа и от това, че вече няма да мога да й помагам.

— Мракът… повече няма да мога да го поглъщам. Какво ще правим?

Малко тъжна усмивка пробягна по устните й.

— Искаш да кажеш какво аз ще правя. Сега това е мой проблем, Роуз. Както винаги е трябвало да бъде.

— Но, не… не можеш. Свети Владимир…

— Не е като мен. Ти можеш да ме опазиш от някои неща, но не от всички.

Поклатих глава.

— Не, не. Не мога да те оставя сама срещу магията с духа.

— Не съм съвсем сама. Говорих със Соня. Тя е много добра в лековитите магии и смята, че има начин да запазя душевното си равновесие.

— Оксана каза същото — спомних си аз, но не се чувствах много сигурна.

— И… винаги съществуват антидепресантите. Не ги харесвам, но сега съм кралица. Имам отговорности. Ще направя това, което съм длъжна. Една кралица трябва да даде всичко, нали?

— Предполагам — кимнах, но се чувствах изплашена. Ненужна. — Просто много се тревожа за теб, а вече не зная как да ти помогна.

— Казах ти: не бива. Аз ще опазя съзнанието си. Твоята работа е да опазиш тялото ми, нали? А и Дмитрий също ще бъде наблизо. Всичко ще бъде наред.

Отново си припомних за разговора с Дмитрий. Кого искаше да предпазиш? Мен или нея?

Насилих се да се усмихна.

— Да. Всичко ще бъде наред.

Ръката й стисна моята.

— Толкова се радвам, че се върна, Роуз. Винаги ще бъдеш част от мен, каквото и да се случи. И честно казано… радвам се че повече не можеш да надзърташ в интимния ми живот.

— Значи ставаме две — засмях се. Никаква връзка. Никакво магическо единение. Ще бъде толкова странно, но наистина… имах ли нужда от това? В реалния живот хората създаваха връзки от друго естество. Връзки на любов и лоялност Ще се справим с това. — Винаги ще бъда до теб, знаеш го. Ще се погрижа за всичко, от което се нуждаеш.

— Зная — рече тя. — Всъщност… точно сега се нуждая от теб за нещо…

— Кажи какво — подканих я.

И тя го назова.

Глава 35

Предпочитах Лиса да се „нуждаеше“ от мен за отблъскването на армия от стригои. Тогава щях да се чувствам много по-удобно, отколкото с това, което сега пожела от мен: да се срещнем с Джил, за да обсъдим някои подробности около коронацията. Лиса ме искаше за подкрепа, нещо като посредник. Още не можех да вървя добре, затова решихме да изчакаме един ден. Лиса сякаш се зарадва на това отлагане.

Джил ни очакваше в малка стая, която не предполагах, че отново ще видя: същия салон, в който кралица Татяна се бе нахвърлила върху мен, задето флиртувам с Ейдриън. Навремето това бе много странно преживяване, имайки предвид, че тогава между мен и Ейдриън нямаше нищо. Сега, след всичко случило се между нас двамата, се чувствах… смутена. Още не знаех какво бе станало с него след ареста на Таша.

Като влязохме там, се почувствах толкова ужасно… самотна. Не, не точно самотна. По-скоро неинформирана. И уязвима. Джил седеше на един стол с ръце, скръстени в скута. Гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Лицето на Лиса, застанала до мен, също не изразяваше нищо. Тя се чувстваше… ами, не знаех. Не знаех. Искам да кажа… виждах, че се чувства неудобно, но в главата ми нямаше мисли, които да ме насочат. Липсваха ми конкретни подробности. Отново трябваше да си припомням, че с всички хора по света е така. Всеки се справяше сам. Трябва да дадеш най-доброто от себе си, за да успееш да се ориентираш в странни ситуации без магическо надникване в душата на другия. Никога не бях осъзнавала какво предимство съм имала със способността да чета мислите дори само на една друга личност.

Поне в едно бях сигурна: Лиса и Джил се притесняваха една от друга, но не и от мен. Ето защо сега бях тук.

— Здравей, Джил — поздравих я и се усмихнах. — Как си?

Тя побърза да се отърси от мислите, които допреди секунда я бяха обсебили, и скочи от стола. Казах си, че е странно, но имаше причина. А причината се казваше Лиса. Трябва да станеш, когато една кралица влиза в стаята.

— Всичко е наред — каза Лиса. — Седни. — Седна срещу Джил. Беше най-голямото кресло в стаята — същото, което винаги бе запазено за Татяна.

За миг Джил се поколеба, сетне отмести поглед към мен. Сигурно я бях насърчила по някакъв начин, защото тя отново седна на стола си. Аз се настаних срещу Лиса, като потръпнах, когато лека болка прониза гърдите ми. Тревогата за мен тутакси отклони вниманието на Джил от Лиса.

— Как се чувстваш? Добре ли си?

Мило, състрадателно момиче. Зарадвах се, че отново я виждам такава.

— Чувствам се чудесно — излъгах. — Съвсем добре съм, като новородена.

— Тревожех се за теб. Когато видях какво се случи… Искам да кажа, имаше толкова много кръв, после настана такава лудница, а и никой не знаеше дали ще оцелееш… — Джил се намръщи. — Не зная. Всичко беше толкова страшно. Много се радвам, че си добре.