Последна саможертва

Леко се отпуснах в леглото по гръб. Отчаяно се нуждаех нещо да ме разсее, за да не си блъскам главата с това, което току-що научих — беше прекалено сюрреалистично, все още невъзможно за осмисляне, — затова се огледах наоколо. Тази разкошна стая се оказа по-голяма, отколкото отначало ми се стори. Сякаш нямаше край и се разклоняваше към други стаи. Може би беше апартамент. Представих си всекидневна с кожени мебели и телевизор с плосък екран.

— Къде се намираме?

— В двореца — обясни ми тя.

— В самия дворец? Че как се озовахме тъкмо тук?

— А ти как мислиш? — попита тя сухо.

— Аз — За момент изгубих дар слово. Не се нуждаех от връзката, за да разбера какво се е случило. Още нещо невъзможно се бе случило, докато съм била извън света. — Мамка му! Провели са избора за монарх, нали? И са те избрали, след като Джил е била там, за да застане като представител на твоята фамилия.

Тя поклати глава и едва не се засмя.

— Моята реакция беше малко по-силна от „мамка му“, Роуз. Имаш ли представа какво направи?

Изглеждаше изнервена, притеснена и напълно объркана.

Исках да бъда сериозна и да я успокоя… но усетих как една огромна глуповата усмивка плъзва по лицето ми.

— Щастлива си! — възкликна тя.

— Лис, та ти си родена за това! По-добра си от всички останали кандидати.

— Роуз! — извика Лиса. — Участието ми в изборите беше единствено за да спечелим време. Та аз съм само на осемнадесет.

— На толкова е била и Александра.

Лиса поклати раздразнено глава.

— Писна ми да слушам за нея! Както знаем, тя е живяла преди столетия. Мисля, че тогава хората са умирали на тридесет. Така че тя на практика е била на средна възраст.

Хванах я за ръката.

— Ти ще бъдеш велика. Няма значение на колко години си. Освен това няма сама да свикваш заседания и да анализираш сборниците със законите. Имам предвид, че аз определено няма да върша това, обаче има един куп умници. Ариана Шелски не взе последния изпит, но знаеш, че ще ти помогне, ако я помолиш. Тя още е член на Кралския съвет, където има и други, на които можеш да разчиташ. Ние просто трябва да ги намерим. Вярвам в теб.

Лиса въздъхна и сведе очи. Косата й се спусна като завеса пред лицето й.

— Зная. И част от мен е развълнувана, сякаш това ще възстанови честта на семейството ми. Мисля, че това ме спаси да не рухна напълно. Не исках да бъда кралица, но ако трябва… тогава ще се държа както е редно. Чувствам се като… все едно светът е в ръцете ми и мога да направя толкова много добрини. Но се боя и да не се проваля. — Изгледа ме остро. — И няма да се откажа от останалото в живота си. Предполагам, че ще бъда първата кралица, която учи в колеж.

— Яко! — грейнах аз. — Можеш да изпращаш есемеси до Кралския съвет от кампуса на колежа. Можеш също да заповядваш на поданиците си да ти пишат домашните.

Очевидно шегата не й се стори толкова смешна, колкото на мен.

— Да се върнем към семейството ми, Роуз… откога знаеш за Джил?

По дяволите. Знаех си, че рано или късно ще се стигне до това. Отклоних очи.

— Всъщност не толкова отдавна. Не искахме да те стресираме, докато не се уверим, че е вярно — додадох припряно.

— Не мога да повярвам… — Поклати глава. — Просто не мога да повярвам.

Вече трябваше да разчитам само на интонацията й, но не и на връзката ни. Беше толкова странно, все едно бях лишена от едно от най-важните ми сетива. Като зрението. Или слуха.

— Разстроена ли си?

— Разбира се, че съм! Как може да ме питаш?

— Мислех, че ще си щастлива…

— Щастлива да открия, че баща ми е изневерявал на майка ми? Щастлива да имам сестра, която едва познавам. Опитах се да поговоря с нея, но… — Лиса отново въздъхна. — Толкова е странно. Почти по-странно от това, че внезапно станах кралица. Не зная какво да правя. Не зная какво да мисля за баща си. И съм дяволски сигурна, че не зная какво да правя с нея.

— Да обичаш и двамата — промълвих тихо. — Те са твоето семейство. Знаеш ли, Джил е много готина. Опознай я. Ще бъде вълнуващо.

— Не зная дали ще мога. Мисля, че за мен ти си повече от сестра, отколкото тя някога ще бъде. — Погледът и се зарея в пространството. — И да се окаже тъкмо тя… Толкова време бях убедена, че между нея и Кристиан има нещо.

— Е, от всичките ти тревоги, тази е най-малката, защото не е вярно. — Но в думите й долових потиснатост и тъга. — Как е Кристиан?

Лиса се извърна отново към мен, с очи, пълни с болка.

— Той преживява труден момент. Както и аз. Посещава Таша. Мрази я заради това, което е направила, но… ами, тя си остава единственото му семейство. Страда, но се опитва да го прикрива. Знаеш го какъв е.

— Да. — Кристиан бе прекарал голяма част от живота си в прикриване на мрачните си чувства зад сарказма и хапливостта. Беше направо спец в умението да заблуждава останалите за истинските си чувства.

— Зная, че след време ще се почувства по-добре… само се надявам да имам достатъчно време за него. Толкова много неща се случиха. Колежът, да бъда кралица… и винаги, винаги духът е с мен, тежи ми. Задушава ме.