Последна саможертва

Наистина, като се замислиш, появата на Сидни не беше кой знае колко по-странна от половината от нещата, които ми се случваха напоследък. Сидни беше алхимик. Бях се запознала с нея в Русия, когато се опитвах да намеря и убия Дмитрий. Тя беше на моята възраст и мразеше, че е разпределена на стаж там, макар че определено оценявах помощта й. Както Дмитрий бе отбелязал по-рано, алхимиците щяха да помогнат на мороите да ме открият и заловят. Въпреки това, съдейки по напрежението, което се излъчваше от нея и Дмитрий в колата, беше очевидно, че тя ни помага в това бягство.

С огромно усилие отложих задаването на въпросите за по-подходящ момент. Ние все още бяхме бегълци, несъмнено все още ни преследваха. Колата на Сидни беше чисто нова хонда CR-V с регистрационни номера от Луизиана и стикер за кола под наем.

— Какво става, по дяволите? — попитах. — Да не би това дръзко бягство да се спонсорира от „Хонда“? — Когато не получих отговор, минах на следващия въпрос: — В Ню Орлиънс ли отиваме? — Там беше новото назначение на Сидни. Разглеждането на забележителностите беше последното нещо, което ме вълнуваше в момента, но след като се налага да бягаш, по-добре да е на някое готино, много отдалечено място.

— Не — отвърна тя, като излезе на заден от мястото, където бе паркирала. — Отиваме в Западна Вирджиния.

Изгледах остро Дмитрий, който седеше на задната седалка, с надеждата, че ще я опровергае. Не го направи.

— Предполагам, че под „Западна Вирджиния“ всъщност имаш предвид „Хаваите“ — подметнах. — Или някое също толкова вълнуващо място.

— Честно казано, смятам, че за момента е по-добре да избягваш вълненията — изтъкна Сидни. Джипиес устройството на колата я упъти към следващата отбивка, извеждайки ни обратно към магистрала 1–81. Тя леко се намръщи. — А и всъщност Западна Вирджиния е много хубаво място.

— Спомних си, че тя беше от Юта и вероятно не бе виждала нещо по-добро. Тъй като отдавна се бях отказала от опитите да контролирам това бягство, преминах към следващата очевидна серия от въпроси:

— Защо ни помагаш?

Имах чувството, че Сидни се нацупи в мрака.

— А ти как мислиш?

— Ейб.

Тя въздъхна.

— Вече наистина започвам да се питам дали Ню Орлиънс си заслужава.

Преди известно време бях узнала, че Ейб — с онова негово необяснимо, простиращо се извън всякакви граници влияние — имаше пръст в измъкването й от Русия. Нямах представа как го е направил. Знаех само, че заради това Сидни имаше дълг към него, при това без предварителни ограничения, и той се възползваше, за да й иска постоянно услуги. Понякога се питах дали сделката не включваше нещо повече от обикновена смяна на работното място, сякаш той бе направил нещо друго, за което нито един от двамата не желаеше да ме осведоми. Отворих уста, за да я скастря, че би трябвало да очаква това, след като е сключила сделка с дявола, но бързо размислих. Когато цяла тайфа пазители беше по петите ми, едва ли беше много умно да дразня някого, който ми помага.

— Добре. И какво ще правим в Западна Вирджиния? — попитах вместо това.

Сидни понечи да ми отговори, но Дмитрий я изпревари.

— Не още.

Отново се извърнах и му хвърлих поредния кръвнишки поглед.

— Писна ми от всичко това! Вече шест часа, откакто сме избягали, а аз все още не знам никакви подробности. Разбрах, че трябва да стоим по-далеч от пазителите, но сериозно ли отиваме в Западна Вирджиния? Смятате да се настаним в някое бунгало и да го превърнем в щабквартира? Да речем, на някой планински склон, където няма канализация?

Сидни ме дари с една от раздразнените си въздишки — нейна запазена марка.

— Всъщност знаеш ли наистина нещо за Западна Вирджиния?

Никак не ми се нравеше, че двамата с Дмитрий заговорничат и ме държат в неведение. Разбира се, резервираността на Сидни можеше да се дължи на куп неща. Например заради заповедите на Ейб. Или може би просто не желаеше да говори с мен. Тъй като повечето алхимици смятаха дампирите и вампирите за дяволски изчадия, обикновено не се сприятеляваха с нас. Но времето, прекараното с мен в Сибир, малко бе променило възгледите й. Поне се надявах. Понякога имах чувството, че тя поначало не е много общителна личност.

— Знаеш, че ме натопиха, нали? — попитах я аз. — Всъщност не съм сторила нищо. Те твърдят, че съм убила кралицата, но…

— Зная — прекъсна ме Сидни. — Чух всичко. Всички алхимици знаят за това. Вие двамата сте начело на списъка с най-издирваните. — Опитваше се да говори делово, но не можеше да скрие напълно смущението си. Имах чувството, че Дмитрий я изнервя много повече от мен, което си беше напълно разбираемо, след като той изнервяше дори някои от нашите.

— Не съм го направила — настоях. Някак си за мен беше важно тя да го знае.

— Би трябвало да хапнеш. Храната ти изстива — рече Сидни, без да коментира твърдението ми. — Чакат ни още поне три часа път, а никъде няма да спираме, с изключение да заредим с бензин.