Последна саможертва

Сидни ни регистрира под фалшиви имена, а съненият служител на рецепцията не зададе никакви въпроси. Поехме по коридор, който не беше съвсем мръсен, но не беше и място, до което би се доближила някоя кралска особа. До една от стените бе оставена количка с парцали и препарати за чистене, сякаш някой се е отказал по средата на чистенето и я бе зарязал там. Сидни спря внезапно пред вратата на една стая и ни подаде ключа. Осъзнах, че тя се насочва към друга стая.

— Няма ли да сме заедно? — попитах.

— Хей, ако ви хванат, нямам никакво желание да съм близо до вас — отвърна ми тя с усмивка. Освен това имах чувството, че няма никакво желание да спи в една стая с „дяволски създания на мрака“. — Но ще съм наблизо. Утре сутринта ще поговорим.

Това ме накара да осъзная още нещо. Погледнах Дмитрий.

— Двамата ще сме в една стая?

Сидни сви рамене.

— Така по-добре ще се защитавате.

Тя ни остави с типичния си рязък маниер, а ние с Дмитрий се спогледахме за кратко, преди да влезем в стаята. Както останалата част на мотела, и тя беше далеч от лукса, но ставаше. Килимът бе износен, но цял. Оцених вялия напън за украса под формата на една доста грозна картина, изобразяваща круши. Малкият прозорец изглеждаше тъжен. Имаше само едно легло.

Дмитрий погледна към резето и веригата на вратата, после се отпусна върху единствения стол в стаята. Беше дървен, с права облегалка, но от държанието на Дмитрий можеше да се каже, че е най-удобното нещо на света. Изражението му все още беше бдително и напрегнато, но забелязах, че умората бе започнала да си казва думата. За него нощта също бе дълга.

Приседнах на ръба на леглото.

— И сега какво?

— Сега ще чакаме — отвърна той.

— Какво?

— Лиса и останалите да изчистят името ти и да открият кой е убил кралицата.

Очаквах повече обяснения, но получих само мълчание. Започвах да губя търпение. Направо не можех да повярвам. Тази вечер проявих най-голямото търпение, на което бях способна, като предполагах, че Дмитрий ме води към някаква мистериозна мисия, за да помогна да се разреши убийството. Когато каза, че ще чакаме, със сигурност нямаше предвид, че просто ще стоим и… ами, какво — ще чакаме?

— Какво ще правим? — настоях аз. — Как ще им помогнем?

— Казахме ти и по-рано: ти едва ли би могла да търсиш улики в двора. Трябва да стоиш далеч от там. В безопасност.

Ченето ми увисна и аз посочих мрачната стая.

— И това ли е безопасното място? Тук ли ще ме криете? Аз си мислех… мислех, че тук има нещо. Нещо, което да помогне.

— И наистина помага — отвърна той по онзи негов дразнещ начин. — Сидни и Ейб избраха това място и решиха, че е достатъчно отдалечено, за да не ни открият.

Скочих от леглото.

— Добре, другарю. Обаче според мен тук има сериозен проблем в логиката ви. Вие, приятели, продължавате да се държите така, сякаш моето стоене настрани е начин да се помогне.

— Сериозният проблем тук е, че ни се налага отново и отново да повтаряме този разговор. Отговорът на въпроса кой е убил Татяна се крие в кралския двор и тъкмо там са твоите приятели. Те ще разрешат тази загадка.

— Не съм се забъркала в лудешко преследване и търчане от щат на щат само за да се завра в някакъв гаден мотел! Колко дълго възнамеряваш да стоим в това „достатъчно отдалечено“ място?

Дмитрий скръсти ръце пред гърдите си.

— Колкото е необходимо. Имаме достатъчно средства, за да останем за неограничен период от време.

— Вероятно и джобните ще ми стигнат, за да остана тук за неограничен период от време! Но няма да стане. Трябва да правя нещо. Няма просто да се измъкна по лесния начин и да стоя със скръстени ръце.

— Оцеляването не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— О, Господи! — изпъшках аз. — Сближил си се с Ейб, нали? Знаеш ли, когато беше стригой, ми каза да стоя далеч от него. Може би трябва да последваш собствения си съвет.

Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох. Видях мъката в очите му. По време на това бягство той може и да се държеше като стария Дмитрий, но времето, прекарано като стригой, все още го измъчваше.

— Съжалявам — измърморих. — Не исках да…

— Повече няма да обсъждаме това — прекъсна ме той нервно. — Лиса каза да стоим тук, така че ще стоим тук.

Гневът измести вината.

— Заради това ли го правиш? Защото Лиса ти е казала?

— Разбира се. Заклех се да й служа и да й помагам.

Това преля чашата. Достатъчно лошо беше, че когато Лиса го превърна обратно от стригой в дампир, Дмитрий смяташе, че е съвсем в реда на нещата да не се отделя от нея, докато мен ме отблъскваше. Независимо от факта, че аз бях тази, която отиде в Сибир и аз научих, че Робърт, братът на Виктор, знае как да се промени стригой… ами, очевидно тези неща нямаха значение. Изглежда само магията на Лиса имаше значение и Дмитрий се отнасяше към нея, сякаш беше някоя богиня на милосърдието, на която бе дал древен рицарски обет да й служи вярно до гроб.

— Забрави — заявих. — Няма да остана тук.