Последна саможертва

Изучавах го, решителните, тъмни очи и изражението му, смекчено от кичурите кестенява коса, измъкнали се от опашката, които сега висяха покрай лицето му и почти ме докосваха. Можех отново да се опитам да се освободя, но започвах да губя надежда, че ще се получи. Той беше прекалено яростен и решен да ме опази. Подозирах, че нямаше да постигна нищо, ако изкажа подозрението си, че и той би искал да се върне в двора. Така или иначе, щеше да очаква да споря с него, въоръжена с прочутата си запазена марка — логиката на Роуз. Все пак беше Дмитрий. Щеше да очаква всичко.

Е, почти.

Идеята ме осени толкова внезапно, че дори не й отделих време, за да я анализирам. Просто действах. Тялото ми може и да беше приковано неподвижно, но главата и вратът ми бяха свободни, за да се повдигнат — и аз го целунах.

Устните ми срещнаха неговите и аз узнах няколко неща. Едното беше, че бе напълно възможно да изненадаш Дмитрий. Тялото му замръзна, сковано от внезапния обрат на събитията. Освен това се убедих, че се целува все така страхотно, както си спомнях. Последния път, когато се целувахме, Дмитрий беше стригой. Имаше нещо възбуждащо в онази зловеща чувственост на целувките му, ала нищо не можеше да се сравни с изгарящата страст и бушуващата енергия на живота. Устните му бяха точно такива, каквито си ги спомнях от нашето време в „Свети Владимир“ — едновременно меки и жадни. Когато отвърна на целувката ми, сякаш цялото ми тяло бе разтърсено от електрически ток. Беше успокояващо и в същото време невероятно възбуждащо.

И това беше третото нещо, което открих. Той отвръщаше на целувката ми. Може би, само може би, Дмитрий не беше толкова непоколебим, както твърдеше. Навярно под цялата вина и убеденост, че не е способен да обича отново, той все още ме искаше. Би ми харесало да се уверя. Но нямах време.

Вместо това го ударих.

Истина е. Удряла съм много момчета, докато са ме целували, но никога някого, който всъщност исках да продължи да ме целува. Дмитрий продължаваше да ме държи, но смайването от целувката бе отслабило бдителността му. Юмрукът ми се стрелна и срещна едната страна на лицето му. Без да се помайвам нито за секунда, го избутах от себе си колкото можах по-силно, скочих от леглото и хукнах към вратата. Изскочих от стаята и затръшнах вратата, без да дочакам какво ще направи Дмитрий. Не че имаше нужда. Той летеше след мен.

Без да се колебая, бутнах изоставената количка с пособията за чистене пред вратата и се затичах с все сили надолу по коридора. Две секунди по-късно вратата се отвори и чух вик на раздразнение — както и много, много неприлична дума на руски, — когато той налетя на количката. Щяха да са му нужни само няколко секунди, за да я избута встрани, но това беше всичко, от което се нуждаех. Хукнах надолу по извитите стълби и след миг се озовах във вехтото фоайе, където отегченият администратор четеше книга. Едва не се изстреля от стола си, когато профучах край него.

— Един тип ме преследва! — изкрещях и се насочих към вратата.

Служителят не ми приличаше на някой, който би се опитал да спре Дмитрий, а и имах чувството, че Дмитрий не би спрял дори и типът да го помоли. В краен случай мъжът щеше да се обади в полицията. В този град това, което се наричаше „ПОЛИЦИЯ“, навярно се състоеше от един полицай и куче.

Както и да е, това вече не беше моя грижа. Бях избягала от мотела и в момента се намирах насред заспал планински град, чиито улици тънеха в сенки. Дмитрий може би беше точно зад мен, но докато потъвах в близката гора, бях уверена, че няма да ми е трудно да му се изплъзна в мрака.

Глава 7

Проблемът беше, че разбира се, много скоро се изгубих в тъмнината.

След като бях живяла сред пустошта на Монтана, бях свикнала с това нощта да те поглъща, щом се озовеш сред по-нецивилизовано място. Дори бях свикнала да бродя сред гъсталаците и дебрите на горите. Но теренът на „Свети Владимир“ ми беше познат. Горите на Западна Вирджиния бяха нови и чужди за мен и аз напълно изгубих ориентация.

След като се уверих, че съм се отдалечила на достатъчно разстояние от мотела, спрях и се огледах. Нощните твари бръмчаха и пееха, а потискащата лятна влага ме обви като с мокро одеяло. Взирайки се през балдахина от листата на дърветата, зърнах нощното небе, обсипано с блестящи звезди, недокоснато от светлините на цивилизацията. Изпълнена с усещането на оцелял сред дивата природа, се вгледах изучаващо в звездите, докато не съзрях Голямата мечка, до нея Малката мечка и Полярната звезда. Така определих накъде е север. Планините, през които минахме със Сидни, се намираха на изток, така че определено нямах желание да се насоча в тази посока. Стори ми се логично, че ако се отправя на север, накрая ще стигна до междущатска магистрала и пеша или на автостоп ще се добера отново до цивилизацията. Планът ми не беше от най-железните, но не беше и най-лошият от всички, хрумвали ми досега.