Последна саможертва

Усетих решителността в гласа й, както и логиката. Тя не искаше да говори повече. В пликчето открих две гигантски порции пържени картофки и три чийзбургера. Очевидно Сидни ме познаваше достатъчно добре. Нужна ми беше цялата воля, за да не започна да пъхам картофките с две ръце в устата си. Вместо това предложих единия сандвич на Дмитрий.

— Искаш ли един? Трябва да поддържаш силите си.

Той се поколеба няколко секунди, преди да го вземе. Стори ми се, че го оглежда с някакво учудване. Изведнъж ми светна, че след последните няколко месеца яденето на храна все още беше нещо ново за него. Стригоите поддържат съществуването си единствено с кръв. Дадох му и няколко картофчета, а след това се посветих на унищожаването на останалите. Не си дадох труд да предложа на Сидни. Тя беше всеизвестна с липсата си на апетит, освен това предположих, че ако е била гладна, сигурно е хапнала, докато ни е чакала.

— Мисля, че това е за теб — рече Дмитрий и ми подаде малка раница. — Отворих я и открих вътре малко дрехи, както и основни тоалетни принадлежности. Два пъти проверих дрехите.

— Шорти, ризи и рокля. Не мога да се бия с тях. Нужни са ми дънки. — Трябваше да призная, че роклята беше готина: дълга, тънка лятна рокля с черни, бели и сиви шарки. Но много непрактична.

— Няма що, голяма благодарност — изсумтя Сидни. — Всичко стана много бързо. Само това успях да купя.

Погледнах зад мен и видях, че Дмитрий отваря друга раница. Имаше основните дрехи също като мен и…

— Дъстър? — възкликнах, докато наблюдавах как изважда дългото кожено палто. Значи за едни може, а за други — не! — Успяла си да му купиш дъстър, а за мен не си могла да намериш чифт дънки?

Гневът ми хич не я трогна.

— Ейб каза, че е важно. Освен това, ако всичко се развие по план, ти изобщо няма да се биеш.

Това никак не ми хареса. Безопасно и отдалечено.

След като установих, че съм в компанията на най-тихите спътници на света, заключих, че няма смисъл да очаквам истински разговор през следващите три часа. Реших, че всяко зло е за добро, защото така можех да проверя какво става при Лиса. Все още бях на тръни заради бягството си, за да прекарам много време в главата й, така че само щях да надникна набързо в дворцовия живот.

Както бе предсказал Дмитрий, пазителите много скоро бяха възстановили реда. Имаше заповед никой да не напуска двора и всички, които имаха връзка с мен, бяха подробно разпитани. Работата беше, че те до един имаха алиби. Всички бяха видели приятелите ми на погребението — или, в случая с Ейб, си мислеха, че са го видели. Две момичета се заклеха, че са били с Ейдриън, което предположих, е резултат от още една доза внушение. През връзката усещах задоволството на Лиса, докато объркването на пазителите все повече нарастваше.

Въпреки че тя не знаеше кога ще я проверя, ми изпрати съобщение по връзката: Не се тревожи, Роуз. Ще се погрижа за всичко. Ще изчистим името ти.

Отпуснах се в седалката на колата. Не бях сигурна как да се чувствам в тази ситуация. През целия си живот аз съм се грижила за нея. Аз я защитавах от всякакви опасности и правех и невъзможното, за да я предпазя от каквито и да е заплахи. А сега ролите ни се бяха разменили. Тя бе преминала през големи изпитания заради мен, докато спасяваше Дмитрий, а що се отнася до това бягство, аз бях в нейните ръце — и очевидно в ръцете на всички останали. Това противоречеше на всичките ми инстинкти и адски ме тормозеше. Не бях свикнала другите да ме закрилят, а най-малко тя.

Разпитите все още продължаваха и още не беше дошъл редът на Лиса, но нещо ми подсказваше, че на приятелите ми ще им се размине. Нямаше да ги накажат заради бягството ми и за момента опасност грозеше единствено мен, което и предпочитах.

Западна Вирджиния може и да беше много хубава, както твърдеше Сидни, но не успях да оценя красотата й, защото пристигнахме в полунощ. През по-голямата част от времето имах чувството, че пътуваме през планини, изкачвахме се нагоре и се спускахме надолу, докато се носехме по стръмни шосета с остри завои и минавахме през тунели. След почти три часа влязохме в някакъв мижав град с един светофар и ресторант, над който висеше табела с лаконичен надпис: „ВЕЧЕРЯ“. През последния час почти нямаше движение по пътя, което наистина беше най-важното нещо. Не ни бяха проследили.

Сидни ни закара до сграда с табела „МОТЕЛ“. Очевидно, що се отнасяше до имената, в този град бяха доста пестеливи и се придържаха към същността. Нямаше да се изненадам, ако всъщност се наричаше просто ГРАД. Докато прекосявахме паркинга на мотела, с изненада установих колко ме болят краката. Всъщност цялото тяло ме болеше и копнеех за сън. От началото на това приключение беше изминал почти половин ден.