Последна саможертва

— Ще сме заедно — рече Ейб, докато продължаваше да върви. — Моментът е подходящ — е, доколкото би могло — за разпит. В кралския двор цари известен хаос заради избора на нов монарх. Всички ще са заети, а и ще пристигнат нови хора.

Поривът на вятъра разроши косите на Лиса. Обещаната горещина вече спускаше тежката си пелена и тя знаеше, че Ейб е прав за изгрева на слънцето. Май не беше зле да си легне по-рано.

— Кога ще са изборите? — попита тя.

— Веднага щом се погрижат за вечния покой на Татяна. Тези неща стават бързо. Всички имаме нужда от действащ парламент. Тя ще бъде погребана утре в църквата с церемония и служба, но няма да има друга процесия. Все още не са се съвзели напълно от последната.

Почувствах се донякъде виновна, че Татяна нямаше да получи полагащото й се кралско погребение, но ако това означаваше да се открие истинският й убиец, смятам, че тя щеше да е съгласна.

— След като я погребат и започнат изборите — продължи Ейб, — всички кралски семейства, които желаят, ще могат да излъчат кандидат за короната — и разбира се, ще го направят. Никога не сте присъствали на избор на монарх, нали? Интересен спектакъл е. Разбира се, преди гласуването всички кандидати ще бъдат подложени на изпитания.

Имаше нещо застрашително в начина, по който произнесе думата „изпитания“, но мислите на Лиса се бяха отнесли другаде. Татяна беше единствената кралица, която тя познаваше, и осъзнаването, че ще се промени изцяло режимът на кралското управление, й подейства разтърсващо.

— Един нов крал или кралица могат да променят всичко — за добро или лошо. Надявам се да изберат добър монарх. Може би някой от семейство Озера. От хората на Таша. — Погледна с надежда към Кристиан, който само сви рамене. — Или Ариана Шелски. Харесвам я. Не че има значение кого харесвам аз — додаде Лиса горчиво. — Като се има предвид, че нямам право да гласувам. — Гласовете на Кралския съвет бяха решаващи за победителя на изборите, така че тя отново бе изключена от законния изборен процес на мороите.

— Около номинациите ще има много работа — обясни Ейб, подминавайки последния й коментар. — Всяко семейство ще иска да излъчи някого, който ще защитава интересите му, но и в същото време да има реални шансове при гласуването…

— Оох!

Бях изтръгната рязко от пресметливия свят на политиката на мороите и безпощадно запратена обратно сред пущинака на Западна Вирджиния. Нещо твърдо и всепомитащо ме тръшна връз коравата земя. Листа и клони одраскаха лицето ми. Силни ръце ме задържаха долу и гласът на Дмитрий заговори в ухото ми.

— Трябваше просто да се скриеш в града — рече, леко развеселено. Тежестта му и положението ми правеха всяко движение невъзможно. — Там щеше да бъде последното място, където щях да те търся. Вместо това знаех точно къде ще отидеш.

— Няма значение. Не се прави на такъв умник — процедих през стиснати зъби, опитвайки се да се измъкна от хватката му. По дяволите! Беше умен. И отново близостта му ми действаше объркващо. Преди малко и на него изглежда му бе подействала по този начин, но очевидно бе научил урока си. — Просто си имал късмет с предположението, това е всичко.

— Нямам нужда от късмет, Роза. Винаги ще те намеря. Така че само от теб зависи дали нещата ще са трудни и доколко. — В тона му прозвуча почти дружелюбна нотка, което правеше всичко още по-абсурдно, имайки предвид ситуацията, в която се намирахме. — Можем да продължаваме все така или да постъпиш разумно и да останеш доброволно със Сидни и мен.

— Това не е разумно, а загуба на време!

Той се потеше от горещината и защото несъмнено бе тичал, за да ме залови. Ейдриън използваше одеколон, който винаги ми действаше замайващо, но естественото ухание на топлата кожа на Дмитрий беше не по-малко опияняващо. Учудвах се на себе си, че продължавах да забелязвам тези дребни неща — а и ми въздействаха — дори когато с пълно основание му бях бясна, задето ме държеше като пленница. Може би гневът ми действаше възбуждащо.

— Колко пъти трябва да ти обяснявам логиката на това, което правим? — попита той раздразнено.

— Докато ти писне. — Извих се към него, като отново се опитах да разхлабя хватката му, но в резултат двамата се озовахме още по-близо. Имах чувството, че този път номерът с целувката няма да мине.

Той ме изправи на крака, като продължаваше да държи ръцете ми извити назад. Имах малко повече възможност за маневриране, отколкото на земята, ала не достатъчно, че да се освободя. Той бавно ме повлече към посоката, от която бях дошла.

— Няма да позволя на теб и на Сидни да пострадате заради мен. Ще се погрижа за себе си, така че ме пусни! — продумах задъхано, докато се запъвах с крака. Видях високо, тънко дърво, вдигнах единия си крак и го обвих около ствола му, което послужи като спирачка за двама ни.

Дмитрий изпъшка и отпусна хватката си, за да ме освободи от дървото. Това почти ми даде възможност за бягство, но не успях да направя и две крачки, когато той отново ме хвана.

— Роуз — рече уморено. — Не можеш да спечелиш.