Последна саможертва

— Как е лицето ти? — попитах. Не можех да видя никакви белези на слабата светлина, но знаех, че юмрукът, който му бях забила, утре щеше да проличи. Беше жалко да се загрозява красивото му лице, но щеше да му мине, а и навярно това ще го научи да не се забърква с Роуз Хатауей.

Или пък не. Дмитрий отново ме повлече.

— Малко остава да те метна през рамо — предупреди ме.

— Бих искала да видя как ще го направиш.

— Как, мислиш, ще се почувства Лиса, ако те убият? — Ръцете му се стегнаха и макар да имах чувството, че наистина може да изпълни заплахата си да ме метне през рамо, в същото време подозирах, че иска да ме стресне. Толкова беше разстроен. — Можеш ли да си представиш какво ще й причини твоята загуба?

За миг сякаш всичките ми бързи и резки отговори секнаха. Не исках да умра, но да рискувам живота си, означаваше точно това: да рискувам моя живот. Ничий друг. При все това знаех, че той е прав. Лиса щеше да бъде съсипана, ако нещо се случеше с мен. И все пак… това беше риск, който трябваше да поема.

— Имай ми малко доверие, другарю. Няма да ме убият — заявих упорито. — Ще остана жива.

Не беше отговорът, който очакваше. Промени хватката си.

— Има и по-добри начини да й помогнеш, отколкото поредната лудост, която замисляш.

Внезапно се отпуснах. Дмитрий се спъна, сварен неподготвен от ненадейната ми липса на съпротива.

— Какво има? — попита, едновременно озадачен и подозрителен.

Взрях се в нощта, без да гледам към нещо конкретно. Вместо това виждах Лиса и Ейб в кралския двор, припомних си чувството на безсилие, обзело Лиса, както и копнежа й да гласува. Бележката на Татяна изплува в съзнанието ми и сякаш чух гласа й. Тя не е последният представител на фамилията Драгомир. Има още един жив представител.

— Прав си — промълвих накрая.

— Прав за какво? — Дмитрий беше напълно шашнат. Това беше обичайната реакция на хората, когато се съгласявах с нещо разумно.

— Ако хукна обратно към двора, е нищо няма да помогна на Лиса.

Тишина. Не можех добре да видя изражението му, но вероятно беше напълно сащисан.

— Ще се върна в мотела е теб и няма да бягам, за да отида в двора. — Още един Драгомир. Трябваше да намеря другия Драгомир. Поех дълбоко дъх. — Но няма да стоя със скръстени ръце и да бездействам. Ще направя нещо за Лиса. И вие двамата със Сидни ще трябва да ми помогнете.

Глава 8

Оказа се, че съм сбъркала в предположението си, че местната полиция се състои от един полицай и куче. Когато с Дмитрий се върнахме при мотела, видях на паркинга да проблясват червени и сини светлини и неколцина зяпачи, които се опитваха да разберат какво става.

— Целият град се е изсипал тук — промърморих.

Дмитрий въздъхна.

— Не можа да се сдържиш да не кажеш нещо на служителя, нали?

Спряхме на известно разстояние, скрити в сенките на една порутена сграда.

— Реших, че това ще те забави.

— Сега ще забави всички ни. — Погледът му обходи сцената, отбелязвайки всички подробности на фона на проблясващите светлини. — Колата на Сидни я няма. Това поне е нещо.

Напереността ми от преди малко съвсем се стопи.

— Така ли? Току-що загубихме превоза си!

— Тя не би ни изоставила, но е достатъчно умна да се махне оттук, преди полицията да почука на вратата й. — Обърна се и огледа единствената главна улица на града. — Да вървим. Тя трябва да е наблизо, а има голяма вероятност полицията да започне да претърсва наоколо, ако си мислят, че някакво беззащитно момиче е било преследвано. — Тонът, с който изрече „беззащитно“, бе достатъчно красноречив.

Дмитрий взе решение да се върнем на шосето, което ще ни отведе в града, предполагайки, че Сидни ще иска да се измъкне час по-скоро оттук, след като бях провалила нашето прикритие. Замесването на полицията бе създало известни усложнения, но не съжалявах за стореното. Бях развълнувана заради плана, който ми бе хрумнал в гората, и както обикновено нямах търпение да го реализирам. Ако бях допринесла да се измъкнем от тази дупка, толкова по-добре.

За щастие инстинктите на Дмитрий се оказаха безпогрешни. На около километър извън града видяхме хондата CR-V, отбита в страничното платно. Двигателят бе изключен, светлините угасени, но съвсем ясно видях номера от Луизиана. Отидох до прозореца на шофьора и почуках по стъклото. Вътре Сидни трепна. Свали стъклото и ме изгледа невярващо.

— Какво си направила? Няма значение. Не ми казвай. Качвайте се.

Двамата с Дмитрий се подчинихме. Под неодобрителния й поглед се почувствах като разглезено и невъзпитано дете. Тя запали двигателя, без да отрони нито дума, и подкара в посоката, от която бяхме дошли. След известно време поехме по една малка щатска магистрала, която ни отведе обратно на междущатската. Доста обещаващо. Само че след като изминахме няколко километра, Сидни отново спря, този път до някаква тъмна отбивка.

Тя обърна колата, а след това се извърна и се втренчи в мен.

— Избяга, нали?

— Да, но ми хрумна една…

Сидни вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.