Последна саможертва

— Не, недей. Не още. Иска ми се да беше предприела това откачено бягство, без да привличаш вниманието на властите.

— На мен също — присъедини се Дмитрий.

Изгледах ги намръщено.

— Хей, върнах се, нали? — Дмитрий повдигна вежди, очевидно поставяйки под въпрос доколко е било доброволно. — И сега зная какво трябва да направим, за да помогнем на Лиса.

— Това, което трябва да направим — поде Сидни, — е да намерим безопасно място, където да останем.

— Просто ще се върнем в цивилизацията и ще си изберем хотел. С рум сървис. Ще го превърнем в щабквартира, докато работим върху следващия си план.

— Ние подбрахме специално града! — избухна Сидни. — Не можем да отидем на някое случайно място — поне не наблизо. Съмнявам се, че са обърнали внимание на регистрационните номера, но мотат да обявят за издирване този модел кола. След като разполагат с описанията ни и това стигне до щатската полиция, ще стигне и до алхимиците, а след това…

— Успокой се. — Дмитрий докосна ръката й. Нямаше нищо интимно в жеста, но усетих как в мен избухна завист, особено след като съвсем наскоро бях влачена грубо през гората. — Не сме сигурни, че всичко това ще се случи. Защо просто не се обадиш на Ейб?

— Да — рече тя мрачно. — Точно за това си мечтая. Да му кажа, че съм оплескала плана за по-малко от двадесет и четири часа.

— Добре — заговорих аз, — ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и без това планът ще се промени…

— Замълчете — сряза ме тя. — И двамата. Трябва да помисля.

Двамата с Дмитрий се спогледахме, но не продумахме нищо. Когато му казах, че наистина зная как да помогна на Лиса, той се заинтригува. Знаех, че сега иска да чуе по-подробни обяснения, но и двамата трябваше да почакаме какво ще реши Сидни.

Тя включи осветлението в купето и измъкна карта на щата. След като я изучава около минута, я сгъна и се втренчи пред себе си. Не виждах лицето й, но предположих, че се е намръщила. Накрая въздъхна по онзи неин нещастен начин, изгаси осветлението и запали двигателя. Наблюдавах я, докато въвеждаше Олтсуд, Западна Вирджиния, в своя джипиес.

— Какво е Олтсуд? — попитах, разочарована, че не бе въвела нещо като Атлантик сити.

— Нищо — отвърна тя и подкара колата по шосето. — Това е най-близкото място, което нашият джипиес успя да открие.

Светлините от фаровете на минаваща кола осветиха за кратко профила на Дмитрий и видях любопитството, изписано върху лицето му. Ясно. Май не бях единствената непосветена. Джипиес устройството показваше, че има час и половина до избраната дестинация. Но той не оспори избора й и се обърна отново към мен.

— И така, какво става с Лиса? Какъв е великият ти план? — Погледна към Сидни. — Роуз каза, че има нещо важно, което трябва да направим.

— Не се и съмнявам — промърмори Сидни сухо.

Дмитрий отново ме погледна с любопитство.

Поех дълбоко дъх. Време беше да разкрия тайната, която пазех още от предварителното ми изслушване.

— И така, хм, оказва се, че Лиса има брат или сестра. И смятам, че трябва да открием него или нея.

Докато го изричах, успях да запазя тона си хладен и равнодушен. Но сърцето ми сякаш щеше да се пръсне в гърдите. Въпреки че разполагах с достатъчно време, за да осмисля бележката на Татяна, изричането на думите на глас ги направи реални както никога досега. Това ме шокира, стовари се върху мен с цялата тежест на значението, което тази информация наистина имаше и как променяше всичко, в което сме вярвали.

Разбира се, моят шок не беше нищо в сравнение с този на спътниците ми. Точка за Роуз. Сидни не направи никакъв опит да прикрие смайването си и ахна. Дори Дмитрий изглеждаше донякъде стъписан.

След като се окопитиха, видях как се подготвят да възразят. Или щяха да поискат доказателство, или просто да отхвърлят идеята като абсурдна. Извадих бележката на Татяна и им я прочетох на глас, а след това я дадох на Дмитрий да я погледне. Разказах им за срещата си с призраците, когато неспокойният дух на Татяна потвърди, че написаното е истина. Въпреки това спътниците ми останаха скептични.

— Нямаш доказателство, че Татяна е написала бележката — заяви Дмитрий.

— В архивите на алхимиците няма сведения за друг Драгомир — отсече Сидни.

И двамата изрекоха това, което очаквах да кажат. Дмитрий беше от тези, които винаги подозираха номер или капан. Съмняваше се във всичко, което не бе подплатено с неопровержимо доказателство. Сидни живееше в свят на факти и данни и имаше непоклатима вяра в алхимиците и тяхната информация. След като алхимиците не вярваха на това, тя също не вярваше. Потвърждението на един призрак не беше убедително за нито един от двамата.

— Наистина не виждам защо духът на Татяна би ме измамил — настоях аз. — А и алхимиците не са вездесъщи. В бележката се казва, че това е много строго пазена от мороите тайна, следователно ще е тайна и за алхимиците.

Сидни изсумтя, възмутена от коментара ми, че алхимиците не са „вездесъщи“, но иначе остана мълчалива. Дмитрий беше този, който искаше да знае повече, отказвайки да приеме всичко на доверие, без други доказателства.