Poslednata imperatrica

И тогава някъде наблизо Рандъл долови скимтене. Дръпна поводите настрани и насочи коня си към звука, който изведнъж го беше изпълнил с ужас. Щом опреде­ли кирпичената къща, откъдето идваше скимтенето, той скочи от седлото и безшумно се качи на простата дървена площадка. Звукът идваше от другата страна на вратата. Рандъл погледна назад към улицата и откри, че ескортът му е изчезнал. Хленченето продължаваше, изпълнено с дълбока мъка и тъга, които докоснаха някакво латентно отчаяние в самия него, за чието съществуване изобщо не бе подозирал. Не носеше оръжие, но въпреки това бутна вратата с крак и зрението му бавно свикна с полумрака.

На пода на бедния дом лежаха телата най-малко на трийсет жени и момичета. Най-възрастната бе на около петдесет, а най-малкото дете нямаше и две години. Ми­зерните мебели бяла изместени в единия край на поме­щението и въздухът бе изпълнен с отвратителната воня на опиум и повръщано. Десетки полупразни тенекиени кутии за опиум бяха пръснати до телата, устите на мърт­вите бяха омазани с черното лепкаво вещество.

Скимтенето идваше от млада жена на не повече от двайсет, облегната на стената в ъгъла. Устата ѝ бе черна и лепкава, очите ѝ бяха широко отворени, сякаш е видяла призрак. Беше се вкопчила в живота, потънала в предизви­каните от наркотика халюцинации, а скръбните ѝ викове се засилиха, когато усети присъствието на Рандъл на прага.

Рандъл се хвърли към нея, като отчаяно се мъчеше да изгребе колкото се може повече опиум от устата ѝ. Но жената се бореше и пищеше с цялата си сила и започна да го дере с нокти като някакво бясно животно.

-      Не ми помагай! - изпищя тя, все още в делириум. След това се заудря силно в гърдите. - Остави ни да ум­рем! Не искаме да живеем!

-      Защо правите това? - отчаяно рече Рандъл. - Защо?

-      Нека опиумът си свърши злото дело! - изкрещя тя. - Нека умрем с достойнство!

Със сълзи на очи Рандъл отново се опита да махне опиума от устата на жената, но тя се съпротивяваше до последен дъх и най-сетне изпадна в кома, а ускореният ѝ пулс затихна и спря.

Рандъл се изправи и огледа пръснатите около него тела. Осъзна, че жените бяха извършили групово самоу­бийство. Страхът им е бил толкова голям, че бяха избрали да умрат, вместо да се изправят срещу появило­то се зло. Рандъл разгледа лицата им едно по едно. Бле­дите и ужасени изражения недвусмислено показваха, че смъртта им не е била лека.

Дълбоката мъка беше изсмукала цялата сила от мус­кулите му. Рандъл се обърна към улицата и с облекчение пое глътка свеж въздух. Дръпна поводите на коня към себе си и зърна съпровождащите го драгуни, които още чакаха в края на улицата. Съдейки по израженията им, те не бяха изненадани от опустелия град и от импровизи­раното посещение на Рандъл в обикновен китайски дом. Докато скачаше на седлото, мъката му премина в ярост, когато възстанови случилото се през предишната нощ. Градът е бил посрамен - това бе единственият отговор.

Рандъл пришпори коня си и препусна в галоп към войниците.

-      Какво е станало тук? - извика той, преди да дръпне поводите и да накара животното да спре. Не получи от­говор и повтори, този път още по-ожесточено: - Каже­те ми какво е станало тук!

Сержант Стивънс дръпна поводите и конят му отстъ­пи назад и се обърна.

-      Подлите дребни кулита разграбиха града снощи - каза гой. - Мерзавци. Разбрахме чак сутринта. Ситните гадини са прескочили стените.

-      Дадох думата си на губернатора на Тунджоу! - извика Рандъл. - Обещах му, че градът ще остане защитен!

От изражението на сержанта обаче си личеше, че по­сегателството на кулитата върху някакви си китайски селяци изобщо не го интересува.

-      В онази къща има десетки мъртви жени! - каза вбе­сеният Рандъл. - Самоубили са се, за да се спасят от още безчестия.

-      Чак сега разбрахме какво е станало! - зае защитна позиция Стивънс. - Просто пазехме главната порта.

Рандъл го посочи с треперещ пръст.

-      Ще си платите... - започна той, но овладя избух­ването си.

-      Преди малко видяхме някакви кулита - отвърна Стивънс и посочи през рамо.

-      Искам градът да бъде пазен! - изрева Рандъл и от устата му запръска слюнка.

Сержант Стивънс погледна другарите си. Не изгле­ждаше особено загрижен.

-      Ще са ни нужни часове, докато ги подберем и из­караме.

-      Ще изпълнявате заповедите ми! - извика Рандъл. - Това нарушаване на доверието с Цин може да струва живота на Хари Паркс и хората му. И стане ли това, ще изгниете на бесилото, ако зависи от мен! Искам в града да бъде разположен ескадрон драгуни. Веднага! Ако зад стените бъдат открити кулита или войници без разреше­ние, незабавно да бъдат арестувани!

Сержант Стивънс видимо имаше проблем с това, че му вика някакъв си китаец, било то синеок или не. Но въпреки това той знаеше, че Рандъл Чен е съветник на лорд Елгин и заповедите му трябва да се изпълняват.

-      Веднага, господин Чен - каза той. Четиримата вой­ници препуснаха в галоп към главния вход.