Poslednata tayna

Когато се възстанови, нападателят щеше да го последва и тогава нищо нямаше да го спре. Нещата трябваше да се решат точно в този момент, докато мъжът беше замаян от болката. Нямаше да има друга възможност.

Португалецът грабна една празна епруветка и с един удар на превързаната си ръка я счупи на две. Хвана стъклената тръба и огледа назъбените ѝ краища. Беше се превърнала в истинско острие. Без да губи време и осъзнавайки, че в този момент рискуваше собствения си живот в последна битка, Томаш се обърна към нападателя и с все сила заби назъбената епруветка в гърлото му.

Струйки кръв изригнаха от шията на Сикариус. Мъжът издаде хриптящ задавен звук, падна и се загърчи в отчаяно усилие да си поеме дъх, ритайки безразборно етажерките, които покриваха стената на коридора. След няколко секунди хриповете се разредиха и след един последен спазъм кръвта спря да тече по пода и тялото застина неподвижно.

Изтощен от усилията, Томаш се свлече на колене. Току-що бе убил човек. Взря се в себе си, опитвайки да разбере какво чувства. Нищо. Беше убил човек и не чувстваше нищо. Странно, но стореното не го смущаваше. Може би се дължеше на умората и на болката в раненото лице и ръката, с която беше нанесъл удара. Или защото съзнаваше, че е отмъстил за смъртта на приятелката си Патрисия Ескалона, чието гърло беше прерязано като на жертвено агне. А може би - и защо не? - чувстваше облекчение, че нападателят вече не би могъл да нарани Валентина.

В крайна сметка смъртта на убиеца означаваше, че проклетият кошмар е свършил веднъж завинаги.

- Професор Нороня?

Гласът на главен инспектор Гросман сякаш идваше от дъното на някакъв тунел. Томаш продължаваше да стои на колене пред трупа на Сикариус. Сърцето му биеше лудо и дишаше учестено, изпускайки облаци пара, подобно на запъхтян кон след състезание. Отпусна се и усети, че тялото му възвръща силите си. След това се съсредоточи върху думите, които току-що бе чул. Гласът на израелския полицай идваше иззад гърба му. Отново пое дъх и с известни усилия успя да се изправи.

- Всичко е наред - каза Томаш. - Той вече няма да ни нарани.

- Къде е епруветката?

Историкът се обърна бавно и видя силуета на Гросман на фона на светлината в дъното на коридора. В ръката си държеше предмет с къса цев. Тъй като виждаше само с дясното око, отне му няколко секунди да разбере, че това бе пистолетът, който полицаят беше внесъл в сградата.

- Малко е късно да ползвате оръжието, не мислите ли? - попита саркастично историкът. - Убиецът е мъртъв. - Въздъхна силно в опит да възстанови дишането си. - Преди малко можеше и да помогне.

В дъното на коридора Гросман избута друг силует пред себе си и допря цевта на пистолета до главата му. Томаш примигна с едното око, за да се увери, че вижда добре. Израелският полицай беше опрял оръжието до главата на човек в скафандър, когото беше труд но да разпознае.

- Епруветката? - отново попита Гросман. - Ще ми я дадете доброволно или с цената на още един труп?

По заплашителния тон историкът разбра, че главният инспектор не се шегува. Пистолетът му беше насочен към главата на човека пред него и заплашваше да го застреля, ако не получи онова, което иска. Да се взираш с едно око и пламтящо от болка лице, не бе никак лесно, но Томаш положи усилие да различи лицето на пленника на Гросман.

- Правете каквото казва - примоли се човекът, в чиято глава беше опрян пистолет. - Иначе ще ме убие!

Португалският учен най-сетне разпозна кого заплашва израелецът и сърцето му се сви от мъка и страх.

Беше Валентина.

LXXIII

СТРАННА СМЕСИЦА ОТ БЕЗСИЛИЕ, ЯРОСТ И ОТЧАЯНИЕ завладя Томаш в мига, в който осъзна, че Арни Гросман заплашва да убие Валентина. Двете тела се очертаваха като призрачни сенки на фона на светлината, която изпълваше дъното на коридора.

- Какво правите, по дяволите? - попита историкът, опитвайки се да подреди парчетата от хаоса. - Свалете оръжието!

Главният инспектор на израелската полиция поклати глава.

- Първо ми дайте епруветката!

Португалецът беше преживял ужасни моменти с нападателя в черно и си мислеше, че смъртта му е сложила край на кошмара. Но онова, което виждаше, му подсказа, че може би най- лошото предстои. Едно беше да се изправи срещу непознат и да го убие, съвсем друго - да бъде предаден от някого, на когото се бе доверил.

Какво трябваше да стори? Ситуацията, с която се сблъскваше, беше неочаквана. Развоят на събитията му подсказваше, че е грешил. Гросман не беше партньор, а враг и се налагаше да прецени новия противник. Осъзна, че трябва да го накара да говори; само така можеше да се сдобие с информация, която да му помогне да открие правилния път към изхода от това положение.

- Как мога да съм сигурен, че няма да убиете Валентина, след като ви дам епруветката?

Гросман притисна цевта до главата на италианката, подсилвайки заплахата.

- Не си играйте с мен - предупреди той. - Нямам търпение да дръпна спусъка!