Последният ден на Сътворението

— Трябва да са наблизо. Щом воините на Близард са тук…

— Чии воини?

— На Близард. Той е водачът на тези мъже. — И той посочи мъртвото джудже.

— На маймуните ли?

— Не са маймуни.

— Я стига! Мога все пак да различа човека от маймуната.

— Не, не можете! — избухна Стив.

Бейли го изгледа слисано. После разтърси глава, сякаш искаше да прогони лош сън:

— Окей. А вие тук сигурно пасете кози?

— Отгде накъде?

— Защото на такова ми миришете, човече! Дръжте под око десния участък. Аз ще охранявам отляво. И ще чакаме да видим кой е по-бърз, вашите хора или онези оттатък. Дано имаме късмет.

На два пъти над главите им профучаха изтребителите, после взеха обратен курс и изчезнаха. Веднъж само от северна посока чуха някакъв вик и четири-пет пушечни изстрела, иначе всичко си остана спокойно. Бръмчаха насекоми. Стив бе че вторачил в храстите. От време на време имаше чувството, че нещо се движи, но нищо не съзря. Болката в рамото му ставаше непоносима. На няколко пъти чу жената тихо да хлипа.

— Съвземи се, Джейн — каза Бейли изненадващо нежно. — Поне ти не ни утежнявай положението.

Няколко минути по-късно тя пропълзя до тях и легна помежду им. Стив я огледа бързо из ъгълчетата на очите си. Беше малка и нежна. Чипото носле, скрито под твърде големия й стоманен шлем, беше обгоряло от слънцето и напръскано с лунички. Лицето й му се стори позная. Колко ли отдавна е било? Година, десет?

Хилядолетие? За последен път я беше виждал в Мадрид. Джейн… Джейн Брукуд. Лури беше заедно с нея. Боже мой, точно тука! Тя също се числеше към десантните групи. Беше предвидена за втория ешелон, който трябваше да последва своя авангарден отряд.

Тя скри лице в шепите си, щом видя убитите край; джипа.

Изведнъж на срещуположната страна на просеката нещо се разшава, чуха се викове; профучаха над главите им изстрели и те заровиха лица в тревата, после автоматът на Бейли затрака.

— Проклятие! — каза той. — Как исках да го имам този подлец. Сега вече е слязъл от дървото.

— Надушвам огън — рече Стив и вдигна глава. На север се тулеха гъсти облаци дим, долетяха крясъци и странен гъгнещ рев. После земята започна да се тресе.

— Какви дяволи са това? — попита Бейли.

— Нашите хора са — отвърна Стив, докато наблюдаваше приближаващия се облак прах.

— По дяволите — каза Бейли, щом видя да се появяват първите сиво-кафяви чудовища. — Флотата, изглежда, разполага тука с цяла зоологическа градина срещу неприятелите си.

От север прииждаше стадо от шест до осем балухитери — подобни на носорози създания с врат като на жираф и огромни конски черепи, най-големият бозайник на сушата, който някога е обитавал Земята. Навели заплашително глави, те преораваха с пръхтене и ръмжене храсталака в гората като живи булдозери. Върху огромната задница на предвождащия самец стоеше Близард, държеше се с една ръка за късата опашка на чудовището и подкарваше уплашеното животно е копието. Бялата му козина беше раздърпана. Облещил зъби, той мяташе екзалтирано глава насам-натам и надаваше пронизителни ликуващи викове. Неговите и хората на Гудлък бяха се залепили като репеи на останалите животни и ги гонеха като стадо демони пред себе си.

Щом като привидението изчезна, Стив и Бейли притичаха към джипа, но за двамата мъже там беше късно за каквато и да е помощ.

От търговските наемници нямаше и следа. Бяха оставили шестима мъртви; четирима, бе застрелял Бейли, двама не бяха успели навреме да избягат и бяха премазани от балухитерите.

Опразниха джипа и с общи усилия го изправиха, завързаха мъртвите в ремаркето и потеглиха, към хеликоптера. Минути след това Руис и Гудлък се появиха с техния джип.

Стив им разказа за случилото се. Лицето на Руис стана пепелявосиво, щом видя трупа на Мърчинсън.

— Тия кучета! — изхълца той и зарита в безсилна ярост предните гуми на джипа.

— Вземи хеликоптера и откарай мис Брукуд в крепостта — каза му Стив. — Аз ще се погрижа за джипа.

Мексиканецът тръсна безмълвно глава, пренесе мъртвия в своята машина и положи главата на приятеля си в скута. Впери поглед напред и заплака без сълзи. Останалите стояха за няколко минути безмълвни. Всички бяха изтощени и потиснати. Стив наскуба трева и започна да чисти кабината на хеликоптера. Бейли му помагаше, като мокреше сухата трева с вода от една манерка.

— Приятел ли му беше? — попита той.

— Такива сме всички тука — отвърна Стив. — Двамата са пристигнали заедно преди дванадесет години, от едно и също бъдеще.

— Ще стоя пет години, нито ден повече. Не ставаше дума да си залагаме тука главите.

Стив погледна твърдо новодошлия.

— На вас, както и на всички ни тук, не ни остава нищо друго, освен да издържим малко по-дълго. Защото ни изиграха голям номер.

Живите тъмнокафяви очи на Бейли: го заоглеждаха изпитателно:

— Какви са тия приказки?

Стив му обясни ситуацията. Челюстните мускули на Бейли потръпнаха. Той леко поклати глава, сякаш беше зашеметен, седна на плъзгача на хеликоптера, загледа оцапаните си с кръв длани, после побутна стоманения шлем от главата си и забърса с ръкав челото и късо подстригания си череп.

— Не ви ли е добре, Бейли?