Последният ден на Сътворението

— Чуй ме добре, Стив. И аз знам моя Марк Твен също тъй добре, чел съм всичките му книги. Знам романите му, автобиографията и пътните му бележки, чел съм също така неговия „Като Гринго през цялата империя“, където той се будалка с Максимилиан Втори, както и романа му „Един янки в двора на крал Артур“, в който той зашлевява плесница на монархическата сбирщина и на престарелите клерикали на Хабсбургите.

Стив се вгледа смаяно в Чарлс. Изведнъж осъзна чудовищната истина.

— Къде е роден Марк Твен? — запита го той.

— Това го знае всеки ученик — отвърна Чарлс. — В Тива на Илиной33.

— Чувал ли си нещо за град Ханибал?

Чарлс се позамисли, после поклати глава:

— Никога. Може би е някъде оттатък реката.

Стив кимна.

— Този Марк Твен не го познавам — рече той. — Но ако искаш да се запознаеш с моя Марк Твен, аз имам издание с най-важните му произведения в сака си.

Вечерта той му подаде оръфания екземпляр на едно джобно издание с произведения на Марк Твен. Мърчинсън изчезна набързо. Следващия ден никой не го видя в лагера. На другата сутрин той се появи на скалната ниша, където седяха на пост Рикардо Руис и Стив. Върна книгата, без да каже нищо. Беше блед, капнал от безсънната нощ и видимо разстроен.

Сигурно се чувствува така, сякаш ненадейно е погледнал в някоя пропаст — помисли си Стив.

Мърчинсън се взираше мълчаливо в Западната падина. Излезе толкова остър вятър, че предизвикваше сълзи в очите. Чарлс си избърса ъгълчетата на очите и рече със суров глас:

— Невероятно! — И добави след малко: — Не знаех, че толкова нещо е загубено.

После рязко се обърна и погледна Стив право в очите. Смесица от любопитство и тревога, дори известен страх откри в погледа му Стив.

— Гледам те, Стив — каза той. — Гледам обгорялото ти лице, сухите бръчици около очите ти с цвета на лешник, сякаш много си се смял или дълго си гледал в слънцето. Гледам пълните ти тъмни устни, посивелите коси над слепоочията, малките ти щръкнали уши. Вдъхваш ми голямо доверие. Ти си истински и те чувствувам близък. И в същото време си ми по-далечен от някоя друга галактика. За мен ти си някакво чудовище — като твоя непознат Марк Твен. Никога нямаше да те срещна, ако ме бяха оставили в моя свят. В този мой свят ти може би никога не си раждан. Къде си роден, Стив?

— В Лос Анджелис.

— В Лос Анхелес — каза Чарлс, като изговори името на града гърлено твърдо като испанците. — В Лос Анхелес се раждат малки янки. Лос Анхелес е град на манастири и светии. Там дори и през двайсетте години на този век в името на бога още изгаряха книги и хора. В Лос Анхелес вилнее инквизицията, царуват червенокапците, които съдят живите и мъртвите и техните мисли и въжделения. Но нека допуснем, че си се родил в Лос Анхелес, но в моя свят. Какъв щеше да станеш? Пилот при дяволите на „Лос Аереос“, които си убиваха времето в Манила, като сипеха напалм над джунглите на Самбоанга и Басилан, за да изтребят неверниците-маври, или бомбардираха в Бразилия „гнездата на съпротивата“ на индианците, които пречат на сондьорите на „Пемекс“ и защото у тези бедни неграмотни уж били намерили бунтовнически позиви? — Той бързо се извърна. — Извинявай, Стив. Не исках да те обидя. Беше за мен едно ужасно прозрение.

— Защо се огорчаваш толкова? — каза Стив. — Да не би да тъгуваш за твоя свят? Той е струвал точно толкова, колкото и моят.

— Ще ми се все пак да съм израснал в твоя. Той е бил по-голям от онзи, който съм си представял и който ни обещаваше адмирал Франсис. Значи тази куха, самовлюбена глава е проиграла един далеч по-добър свят, без даже да го забележи.

— Причината е в природата на хронотронните фракции — каза Стив. — Можеше да го разбере само ако дойдеше тук.

— Щях веднага да му видя сметката — увери го Чарлс Мърчинсън мрачно. — В пъкъла щях да го пратя!

— Той и самичък сигурно отдавна вече си го е създал.

— Що за пъкъл ще е, щом самият дори не го забелязва.

Стив сви рамене:

— Може би най-жестокият.

— Често съм се питал — намеси се Руис — дали едното бъдеще не заличава другото, или по някакъв начин не съществуват и двете паралелно.

— По някакъв начин да — каза Стив, — най-малкото в нашите спомени. А дали и в реалността съществуват — в това се съмнявам. Но ние знаем прекалено малко по тия въпроси.

— Тогава значи бъдещето, което аз пазя в спомените си, ще умре заедно с мен? — каза Руис.

Стив кимна.

— Би трябвало тогава да го запиша.

— За кого? — попита Чарлс.

— За гудлъковци и близардовци от следващите пет милиона години. За потомците на атлантидите.

Чарлс се засмя.

— Карай да върви, Рикардо! Не си заслужава толкова, тоя наш свят! Те ще си намерят по-добър.

— Но нашите записки биха могли да им помогнат в това отношение.