Последният ден на Сътворението

Кимам възхитено, но крадешком поглеждам със смесени чувства агнеца на ръкава му. Той си бръщолеви на своя смешен латински, а аз се моля на всички богове дано футуристично въоръженият хуманист да не е на служба при шейховете. Но опасенията ми се оказаха безпочвени. След като изрових една част от отдавна забравените си познания и мобилизирах цялата си проницателност, работата се оказа такава: той бил от папската средиземноморска флота — един дявол знае какво е пък това — и бил натоварен да проправи пътя на бога. Всеки случай шейховете бързо засякоха мястото на кръстоносеца. Беше малко след битката при Гибралтар и нашите африкански приятели по това време бяха особено настървени за стрелба. Започнаха да ни обсипват с куршуми и аз набързо се измъкнах, защото с какво можех да му помогна? Битката се проточи с дни. Кобалтовосиният не се даваше. С лазерното си оръдие той свистеше над позициите им, докато обхвана цяла Африка. Изтребителите им пламваха като молци и ръмеха от небето като пепел, но, изглежда, все пак го улучиха, тъй като стрелбата секна. Те бяха го подхванали с атомни снаряди, така че дъхът ми спря в скривалището. Тогава получих голяма доза облъчване, седмици наред ми беше лошо и така светех, че и на тъмно бих могъл да чета.

Да, Джеръм, такъв беше случаят тогава с момчето от папска флота. Все пак внушаваше респект. Съвсем самичък срещу тази свръхсила, непоколебим…

— Да, разбирам те — каза Стив. — Появиха ли се и други от тия кръстоносци?

Но Харалд не отговори. Беше задрямал. Широко зиналата му уста дишаше мъчително тежко.

По-късно дойде Джеръм да го смени. Заедно с Руис той беше прекарал нощта като караул и въпреки че беше съсипан от умора, не даде да се издума да отложи дежуренето при Харалд. Стив отиде в спалното помещение и легна в койката си. Веднага заспа. Малко след това — струваше му се, че са били само няколко минути — някой хвана стъпалото му и го разтърси.

— Харалд е мъртъв — прошепна Джеръм.

— Боже мой — възкликна Стив. Чувствуваше, че не е в състояние да стане, докато забеляза, че Джеръм плаче. — Полегни си малко. Аз ще се погрижа за всичко.

Изведнъж го побиха тръпки, въпреки че в бараката беше топло. Навън беше все още тъмно.

— Ама че дивотия! Само за миг съм задрямал — каза Джеръм. — И като отворих очи, той вече умрял. Оставих го сам в последните му минути.

— Не се измъчвай, Джеръм, той едва ли е забелязал това. Цялата вечер си мислеше, че ти си до него. Непрекъснато ме наричаше с твоето име.

Стив излезе в тъмнината. В лазарета срещна Нина и? Гудлък. Мирисът на смъртта ли го беше привлякъл насам?

— Той си замина — каза Гудлък с гърления си глас.

— В нашия свят можеше да станеш поп — каза Нина саркастично.

Харнис надникна през вратата.

— Току-що чух…

— Да — отвърна Нина, — трябва да го изкъпем. Изцапал се е.

— Остави това на мен — каза Стив тихо.

Той зави мъртвеца с чаршафа и го взе на ръце. Не тежеше повече от малко кученце.

— Погрижи се Алфаро да му екове ковчег — каза Нина на коменданта. — Най-добре е тук да го положим за поклонение.

Стив тръгна с вързопа си към потока. Денят настъпваше. Постави трупа в плитчината до брега и отгърна чаршафа. Устата на Харалд беше широко отворена, сякаш се беше присъединил към някакъв хор, чието песнопение само той можеше да чуе. Стив раздра парче плат и привърза челюстта му, преди тая веселост да се вцепени в мъчителен вик, след което изкъпа мъртвия. Тялото му като че ли се промени в ледената вода; синкавата кожа изведнъж се напипваше гладка, закръглена, твърда като метал.

— Ще го погребем горе на слънце — каза Елмър Труси. Стив вдигна поглед. Не бе усетил кога се е приближил старецът. Елмър стоеше, обвил сакатия си крак около патерицата. — Там горе, където джуджетата погребват своите воини, той се чувствуваше най-добре. Мястото е по-хубаво, отколкото гробището на героите, което Уолтън нареди да бъде направено долу под крепостта.

Стив не отговори. Обви мъртвия в мокрото платно и го отнесе обратно в лазарета. Колко са малки мъртвите — помисли си той. — Сякаш заедно с живота губят и величината си.

Бе престанало да вали. Ярка светлина проникваше през междинните помещения под навесите. Над планините на изток се издигаше слънцето.

Ден след това го погребаха на самия връх над крепостта, където от незапомнени времена велики вождове и воини почиваха под своите дървета с черепи. Там растяха големи дъбове и пищни канелени дървета и акации. През неспокойно шумолящите им корони се прокрадваха слънчеви зайчета и падаха върху прясно изровената пръст и лицата на събралите се. Всички усещаха погледите на великите мъртви, които почиваха тук, сякаш бяха насочени към тях, докато полагаха Харалд на пет стъпки дълбочина между техните мощи. Въздухът беше спарен, а светлината — като златист дим.

Комендантът прочете няколко слова, останалите мълчаха. Близард стоеше приведен, опрял се на могъщите си юмруци, и гледаше в далечината.

Скромният ковчег беше така разточително затрупан с цветя, че пръстта, която трябваше да го покрие, падаше почти безшумно в гроба.