Последният ден на Сътворението

— Ей, какво значи това? — изграчи той, все още замаян, докато Нина сапунисваше гърба и главата му. — Нямате ли никакво уважение към един стар мъж? — И стисна очи, когато пяната потече по лицето му. — А от теб най-малко съм го очаквал, Нина. Винаги съм те смятал за почтена особа. — Силно зачервеното му лице изплува над ръба на ваната и заоглежда околните с огорчението на анабаптист28, който при своите свещени занимания едва не се е удавил сам в реката Йордан. — Аз не съм болен. Оставете ме на мира! Имам си работа!

— Затвори си устата, Хал, и си лягай — разгневи се Джеръм. — Имаш треска.

Харалд скръбно го изгледа.

— Смяташ ли?

— Ей-сега ще разберем каза Нина. — Ще се грижим за теб. След няколко дни ще си на крака.

Харалд погледна недоверчиво ту единия, ту другия, и всеки му кимна одобрително. Разтриха го и го пъхнаха в леглото, а той им позволи да правят каквото искат и се предаде на съдбата си.

Всички надникнаха после при Харалд, за да видят как е, дойдоха още комендантът, Близард и Гудлък, но от изтощението той отдавна спеше като заклан.

След яденето те насядаха плътно един до друг около огъня, който не успяваше да прогони лепкавия от влага студ, пропиващ всичко. Между тръбите водата капеше от покрива; потокът клокочеше към долината, забързан неумолимо като времето, което бяха си въобразили, че завинаги са победили. Въпросите и отговорите бяха едносрични. Кой ще ходи идната пролет в Атлантида; колко ли от арабските наемници се бяха присъединили към търговците и водеха война на своя глава и колко ли още бяха готови да сключат мир, та да потърсят път за съвместно решаване на проблемите.

Дори дребосъците гледаха сломени, подпрели чела на черните си космати юмруци. И те чувствуваха на свой ред, че времето преваляше, че нещо се беше прекършило. Лоените свещи и петромаксовите лампички на масите чертаеха призрачни сенки по изгнилите олющени стени на бараките.

Един след друг мъжете се сбогуваха, като набързо измърморваха нещо за поздрав и потъваха в тъмнината, шмугваха се под вкочанените си завивки и в оскъдните си сънища.

Състоянието на Харалд се влошаваше. Стив предположи, че си е навлякъл възпаление на белите дробове. Джеръм отиде при коменданта да помоли за антибиотици, но Харнис поклати глава със съжаление.

— От осем години не сме измъквали никакъв контейнер с медикаменти от Падината. И другите не са. Иначе все нещичко щеше да се появи на пазара. Флотските си въобразяват, че ние тук сме в най-добро здраве. Франсис, както винаги, е оптимист, а и транспортът струва пари. Съжалявам, майоре. Не можем да му помогнем. Дано самичък се справи.

Сменяха се, за да правят компания на Харалд, ако, разбира се, не бяха на пост, не караулеха в Падината или не бяха заети с някоя работа в крепостта. Стив, Джеръм, Чарлс Мърчинсън, Рикардо Руис, един дребен свит мъж в края на четиридесетте на име Ленард Розентал, Елмър Труси, подпрян на патерицата си, седяха часове наред край болния, и естествено Нина, която се грижеше за него.

Стив седеше по цели нощи на един от наровете в болницата, изслушваше търпеливо несвързаните разкази на стареца, стряскаше го хъркащото му поемане на въздух, бършеше потта от луничавото му лице. Понякога му се струваше, че Харалд не спи, а весело се е заслушал в някакви отвеяни в миналото разговори, които като плисък на вълни докосваха крайчеца на съзнанието му, престанало да бъде изцяло в негово владение.

Неочаквано Стив бе връхлетян от потискащото хрумване, че смъртта би могла да представлява някаква форма на безмисловност, вид старческо дезориентиране, неспособност на съзнанието да се оправя във времето, да намери отново пътя към настоящето, защото се лута из коридорите на миналото, заслушвано в призрачните диалози на спомена, докато тялото, нехайно захвърлено на закономерностите на материята, гние в катакомбите на времето, понесло се към бъдещето като изтлял въглен.

Стив пропъди тези мрачни мисли. За момент беше задрямал, отвори очи.

Харалд беше буден и го наблюдаваше внимателно.

— Не исках да те събудя, Джеръм — каза той. — Но сега, когато си буден, мога да те попитам. Виждал ли си някога този знак? Вимпел с кръст, който виси на напречно поставена летва на мачтата за знамена. А самата мачта я държи една овца, по много смешен начин е обвила около нея дясното си предно краче и я подпира с гърба си.

Стив поклати в недоумение глава.

— Агнецът божи — каза Харалд, — вдигна многозначително показалец и с лека усмивка откри беззъбата си челюст. — Агнето на Христа, което ще ни спаси.

Стив се опита да надвие сънливостта си.