Последният ден на Сътворението

Лагерните огньове димяха, но вече не топлеха. Нощите бяха лепкави, дните — смрачени. Гората, открита и проникната от светлина, когато идеха насам, сега беше навъсена и мълчалива. Върховете на дърветата раздираха ниско надвисналите облаци и изсипваха целия дъжд в папратите. Лъскавата козина на животните беше станала матова и сплъстена от влагата, хълбоците им сякаш хлътнаха. Тропотът на копитата отекваше глухо по мокрия мъх и в килима от игличките на пиниите. Настроението беше потиснато, караше човек и звяр да замлъкнат.

Планински потоци, откъдето само преди няколко дни едва можеше да се загребе достатъчно вода с кожените кофи, сега пенливо се стичаха към долината, за да се спуснат през стръмни пропасти в Западната падина, влачейки със себе си камъни и изтръгнати от земята дървета.

Непрекъснато някое от животните губеше опора при пресичането на бучащите води или се заклещваше между дървесните пънове, та насмалко да се удави. Мъжете стояха до пояс във водата, за да ги измъкват с въжета и да ги издърпват на брега.

Най-лесно им беше на джуджетата. Те ловко балансираха по повалените дървета над бродовете или пък скачаха от клон на клон, придвижвайки се на ръце, увесили пушки и екипировка на гръб и на гърди. Мократа козина по лицата им оформяше дълбоко печален израз, сякаш бяха седели някъде вкупом и горчиво бяха плакали. Само очите им пръскаха оживление и сегиз-тогиз пускаха искри на присмех над непохватността на далечните им потомци.

Въпреки, че всички бяха капнали от умора, нощем не можеха да заспят, а Харалд си раздираше гърлото от кашлица — толкова силно, беше се простудил в ледената планинска вода.

Веднъж пресякоха пресни следи от камили, на няколко пъти — от диви кози. Но не срещнаха никого. Земята беше безбрежна и пуста; Принадлежеше само на дърветата и птиците.

Стигнаха в крепостта късно следобед. Под обраслите с растителност тръбни покриви беше по-тъмно от всякога. Някой бе наклал огън пред обора и беше окачил сухи кърпи. Премръзнали, новопристигналите ги грабнаха с благодарност и се заразтриваха, защото дни наред бяха с мокри дрехи.

Стив изтърка косата и лицето си с позатоплената кърпа за лице, която някой му подаде, и изпи една дървена паница с горещ ароматен чай от прясна мента. После помогна при разседлаването и изтъркването на животните, които едва се държаха на краката си от умора Взе наръч сухи дъбови листа с дъх на слънчевата топли на през приятно топъл есенен ден и затърка с тях мократа козина на едно младо камилче, което стоеше до него с треперящи хълбоци и пръхтеше безшумно до куп чинка сено.

Потокът пенливо бързаше към долината. Отдалеч, някъде отдолу, се чуваше моторът на булдозер.

Разпределиха товара, който трябваше да се пренесе в склада. Стив накара да вдигнат ла гърба му една от хлъзгавите кожени бали, в която беше зашито изсушено месо. Впи пръстите си в грубите шевове, за да не му се изплъзне, и се заклатушка надолу по пътечката към бараките в средната част на крепостта. От горещия чай и от усилието при носенето едва не му се зави свят.

Навсякъде мъже с булдозери и лопати бяха се заели да вдигат бреговете на потока, който грозеше да излезе от брега и да подмие бараките. Бучеше така силно, че можеха да се разбират само с викове.

— Откакто сме тука, не е валяло такъв дъжд — каза комендантът. — Времето, изглежда, се променя по-бързо, отколкото предполагаме. — С отрязаната си ръка той даде знак на водача на булдозера, който се въртеше в руслото на потока, веригите му бяха изцяло залети от пороя. Той изгреба чакъл от водата и го изсипа на брега. Стив грабна една лопата, за да помогне на мъжете да разпределят насипания чакъл върху малката дига. Така най-бързо ще се сгрея — помисли си той.

— Как беше? — викна му Джеръм, загребвайки с лопатата.

— Интересно — изкрещя Стив. — На пазара се запознах с един от синовете на Моузес. Прекрасно момче. Моузес имал богата колекция от такива момчета и цяла хасиенда в Тесин.

— Един негър в Тесин? — Джеръм се засмя из все гърло. — Невъобразимо!

— Той владее практически цяла Швейцария, а и остатъка от Европа. Северно от Алпите живеят само няколко рода от племето боаси. Непрекъснато бягат от джуджетата.

Джеръм кимна.

— Чух за това. Значи все си е същото. При това има, бог знае, достатъчно място за всички в тая пустош.

Изведнъж те захвърлиха лопатите си и хукнаха насреща. Двама от мъжете, които бяха с тях на Север, влачеха Харалд. Той бе рухнал под товара си, загубил съзнание. Вдигнаха го и го занесоха в „лазарета“ зад столовата.

— Съблечете го — каза Нина, застилайки с чисто бельо едно от четирите легла. После донесе гореща вода от кухнята и я изсипа в походната вана от гумирана перлонова материя. Пъхнаха Харалд в нея и той моментално дойде на себе си.