Последният ден на Сътворението

Стив стоеше, вцепенен от уплаха, и не знаеше какво да предприеме. Причината за лютата битка му беше неясна, защото рошавият великан не беше провокирал с нищо джуджето.

Сега обаче се намеси и Рубен. Той хвана джуджето за ушите и издърпа главата му назад, та вратът на боаса да остане извън обсега на зъбите на дребосъка. При това джуджето попадна в струята урина на великана и изрева, сякаш бяха го ранили. Рубен го пусна и отстъпи няколко крачки. Дребосъкът бързо се зае да бърше гърдите си, сякаш искаше да изскубне петната от пясъчносивата си козина. Извън себе си от ярост, той се приготви за скок, изхвърча на два метра във въздуха и щеше да забие острите си черни нокти на краката, лъскави като матови парчета стъкла, в тялото на Рубен, да впие острите си зъби в гърлото му, ако този не бе го пресрещнал с юмручен удар по сплеснатия нос. Джудже то се превъртя в половин салто назад и падна на задника си. Ударът би повалил дори бик, дребосъкът обаче се съвзе за секунди, стъпи на краката си, подобно на котка, и се наежи. Рубен зае боксова позиция. Джуджето реши, че ще последва нов юмручен удар и опита с хитрост. Този път скочи по-високо, за да улучи с ноктите на задните си крайници врата на своя противник. Рубен обаче неочаквано отстъпи крачка назад и нанесе на джуджето ужасен ритник тъкмо когато свитият на кълбо мускулен заряд с високо протегнати ръце и разперени, прострени напред крака летеше към него. Джуджето полетя на земята, сгърчи се и загуби съзнание, но се съвзе за учудващо кратко време и преди още Стив да се опомни, скочи отново на крака.

Одраскан по горната част на ръката от опасните, наточени с камъни и остри като нож нокти и кървящ доста обилно, Рубен му Обърна гръб и тръгна да успокоява уплашения боас и камилите. Стив нададе предупредителен вик, но Рубен явно не го чу в суматохата, защото не реагира. Стив тъкмо се готвеше да се хвърли изотзад върху проклетото животно, та да предотврати коварното нападение, когато се случи нещо странно. Джуджето се запъти съвсем спокойно към Рубен и запита:

— Този твой ли е? — като показа с движение на главата към боаса, който отново запримига уплашено.

Когато Рубен кимна мълчаливо, то каза:

— Съжалявам — попипа с пръст окървавената му над рамото риза, облиза си пръста и се потътри, отдалечавайки се, сякаш не се беше случило нищо особено.

— Защо двете раси толкова се мразят? — попита Стив младия Калахан по-късно, когато седяха на сянка под един тръстиков покрив и чакаха да се опече нанизаната на шиш коза.

Рубен, чиято щръкнала гъста къдрава коса приличаше на птиче гнездо, вдигна току-що превързаното си рамо.

— Имат странни отношения помежду си. Боасите надушват джуджетата обикновено на цяла миля разстояние и буквално се напикават от страх. Не можеш да ги спреш. Ако ги затвориш някъде, направо полудяват и изпадат в бяс от паника. Джуджетата се наслаждават на този им страх, надхитрят ги с разни трикове, защото те и без това са по-хитри, и до смърт измъчват тези безобидни дангалаци. После ги изяждат, както често правят и с враговете си. Но аз съм виждал и друго. Поставят тържествено боаса на носилка, обсипват го с цветя и натрупват отгоре му камъни, както правят само с най-любимите си племенни вождове. В планините при нас има няколко такива погребални места. Изглежда, че при всичката си омраза джуджетата ги и почитат. Те чувствуват, че са по-близки родственици с тях, отколкото с което и да е друго живо същество, че боасите са техни прародители, но едновременно с това усещат липсата на съпротивителни сили у тях, непригодността им за оцеляване. Това, изглежда, особено ги настървява. И милите глупачета нямат никакъв шанс пред хитроумните дяволи, въпреки че ги превъзхождат по физическа сила. Те попадат във всяка клопка, която им поставят, нанизват се на всеки нож, който им насочват дребосъците. Един ден окончателно ще изтребят боасите. Ние направихме всичко възможно да им дадем опора, да им вдъхнем повече самочувствие, но изправят ли се срещу някое джудже, всичко забравят. Такава им е съдбата, изглежда. А може би е заради храната. Доста е сигурно дори. Те не ядат месо, изпитват почти свята боязън от него.

— От такива не би могъл да се развие човешкият род — рече Стив. — Трябва му маймуната-убиец, безогледна, хладнокръвна, безмилостна.

— Тя дълго още няма да се появи — каза Рубен. — Но бъдещето е пред нас. Всичко лежи все още в ръцете ни.

Стив решително поклати глава. Ние не сме нищо повече от една уста, пълна с вода, която плюе в морето — помисли си той, — нищо не можем да направим. Но не го изрече на глас.

По пътя за дома времето се обърна. Облаци обгърнаха планинските върхове. Стана хладно и заваля ситен, непрестанен дъжд, който се сипеше безшумно, докато всичко подгизва.