Последният ден на Сътворението

Светулки проблясваха като синхронно включени пулсари и изпращаха загадъчните си светлинни сигнали от галактиките на микрокосмоса.

— Лека нощ — каза маймуночовекът и докосна с върха на пръстите на дясната си ръка бързо и леко челата им, преди да изчезне в тъмнината.

— Къде спи той? — запита Джеръм.

— По дърветата — отвърна Елмър и посочи с патерицата напосоки някъде нагоре. — Така е свикнал — и той закуцука нанякъде.

Когато Стив се сгуши на походното си легло под завивките, американският кораб „Томас Алва Едисон“ беше по-далеч с цели светлинни години, отколкото Сириус. Той си спомни за изискания офицер, който го беше посрещнал на летището в Маями, и представата, че вижда главата му, набучена на кол, предизвика у него известно чувство на удовлетворение. Засрами се, но малко след това заспа, приютен в света на Гудлък като метеорит, намерил отдих в някое чуждо гравитационно поле след безкрайното падане през дълбините на Вселената и благодарение на благосклонното разположение на небесните тела, влязъл в определената му орбита.

Тъмната барка

Над тях сивееше утрото. Под покривите на крепостта цареше още гарвановочерна нощ. Стив се препъваше сънен от едната страна на Харалд, следвайки го нагоре по пътеката.

После долови тихи гласове, пръхтене на животни, удари го мирис на животински тор и изпарения. Сенки в полумрака, скърцане на кожени предмети, успокоителни подвиквания, тропот на копита по твърдата земя. Вода се плискаше; премятаха мокри, клатушкащи се кожени мехове за вода през седлата, затягаха ги; дрънкаше оръжие. Някой му подаде пръстена паница с горещ ментов чай, чийто силен аромат го съживи само за един миг. Той го вдъхна дълбоко, после засърба на малки глътки от течността.

Когато изоставиха горе в доилната крепостта, беше вече ден. Зенитът развяваше тънки знаменца с цвят на лакерда. Планинската пътека извеждаше на зигзаг до високото плато. На запад се издигаха обраслите с гори възвишения на Сан Антиоко и Сан Пиетро, наречени на светии, които още спяха дълбоко в лоното на историята, зад тях бяха забулените в изпарения дълбини на Балеарската падина, надигащото се море.

Дванадесетте товарни камили носеха преди всичко мехове с вода, оръжие и муниции. Освен Стив и Харалд, имаше още шестима мъже и четири от джуджетата, две от рода на Близард и две от този на Гудлък. Вървяха пеш през горите от корков дъб. Утринният въздух беше пропит с мириса на мирта и олеандър, който цъфтеше тук горе в бяло, червено и розово, но голяма част от него беше вече прецъфтяла. Със странната грация на жилестите си крака и лунатична увереност камилите с равномерни крачки прекосяваха осеяната с преплетени коренища скалиста земя.

Стив изпитваше глад, но мина още доста време, докато дадат първата почивка. Той изяде парче изсушено месо, шепа фурми и пи от тръпчивия неподсладен ментов чай.

Докато слънцето беше високо, те почиваха продължително, а животните, оседлани, пасяха наблизо със завързани крака. После продължиха все на север покрай Монт Лина. В подножието му разположиха нощния си бивак, а на по-следващата вечер стигнаха някаква река, която един ден щеше да се казва Тирсо, и лагеруваха на брега й; ядоха пъстърва, набодена на пръчки и печена на жар.

На шестия ден достигнаха предпланините на Асинара и започнаха спускането в Падината. Под тях лежеше нарастващото море. Вечерта стигнаха брега му и чуха плисъка на, вълните. Те се разбиваха в полупотъналите във водата гори. В кристално чистите му глъбини можеха да се видят залетите предпланини, чиито дървета вече се загръщаха в саванната белота на своята смърт, докато морски птици с крясък кацаха по все още стърчащите им върхари и се боричкаха за плячката. Продължиха да яздят по брега все на север, докато настана дълбока нощ. После построиха лагера си в малък залив и се заслушаха към морето, откъдето трябваше да дойде барката.

Неколцина от мъжете бяха събирали през деня по пътя охлюви. Сега ги изсипаха във вряща вода, откършиха тръни от един клон и с тях вадеха нежните, блудкави на вкус вътрешности, за да ги изядат. Към тях имаше лампони, сладък див лук, растящ в изобилие навсякъде по скалистата земя.

Посред нощ Стив внезапно се разбуди, защото му се счу, че мъжете, се канят да преместват лагера на по-високо място, тъй като водата се покачвала стремително бързо. Всички спяха, освен две от джуджетата, клекнали край догарящия между натрупаните един върху друг камъни огън. Те го изгледаха мълчаливо.

Водите чернееха. Плиткият прибой се губеше в папрати и ниски храсти. Потъналите във водата дървета бяха се отдръпнали, за да умрат по-надълбоко, където нямаше да ги стигне птичи вик. Хладен солен полъх и мирис на безбрежност, отгоре — лунен сърп ниско над хоризонта чертаеше тясна треперлива пътека в неизвестността.