Последният ден на Сътворението

Скоро момчетата загряха какво се иска от тях. Те са невероятно интелигентни и подражават на всяко движение на човека, а техните сетива са идеални за охраняване на местността. Те са невидими и са навсякъде и ако оттатък в Африка някой шейх рече само да кихне, вече е кацнал на мушката им. Тези петролни наемници обаче и сами са си виновни. В началото с цялата си глупост организирали истински хайки срещу джуджетата и ги прогонвали със запалителни бомби от техните ловни райони, докато по коловете с черепите започнали да се появяват все повече кафяви и бели глави. В началото нашата задача беше да разясним на джуджетата, че между онези оттатък и нас съществува подобно сърдечно разбирателство, както между тях й боасите. А че онези оттатък са лошите — те вече сами бяха го изпитали. Ние полагахме всички усилия да бъдем добрите.

Но един ден се случи нещо като дворцов преврат. Старият Лазаръс бе получил една доста лоша огнестрелна рана в корема и лежеше на умиране и Гудлък внезапно пое командата над племето. Тогава някой от тях трябва да бе решил, че ще може безнаказано да си уреди някоя стара сметка със Соломон. Вероятно е било ревност, защото любимата му жена честичко наобикаляла спалната барака, а пък отблъсквала неговите любовни услуги. Та в суматохата прегризал гърлото на Соломон. Да, но нашият шестзвезден Уолтън непременно искаше да разбере как е станало това.

— Как? Капитан Уолтън също е тука? — изненада се Стив.

— Беше тук. Вече не е. И слава богу! Бяха лоши времена, докато той беше комендант — отвърна Харалд. — Точно по същото време, когато отношенията ни с местните жители бяха най-обтегнати, той направи от тази история военен процес. Заповяда да арестуват юначето, дето уби Соломон, и да го изправи пред военен съд. Момчето си го призна, направо, без да подозира нищо, защото за него това си беше обикновен двубой, в който бе излязло победител. Уолтън накара да им оберат всички оръжия, но, разбира се, отдавна вече никой не знаеше джуджетата колко пушки бяха успели да докопат и състави екзекуционен отряд. А когато неколцина от крепостта отказаха да участвуват в тая идиотщина, той взе да крещи: липса на дисциплина, неизпълнение на заповедите и заплашваше с нови разстрели, ако не му се подчиняват. При нас, старите, които бяхме тук повече от десет години, преди да се появи тая лустросана маймуна, той също се натъкна на възмущение и отказ и реши, че трябва да накаже някого за назидание. Взе автомата си и собственоръчно надупчи осъдения „убиец“, който така и не разбра какво искаше от него капитанът. Още същата нощ всички джуджета изчезнаха от крепостта — а заедно с тях и Уолтън с шестте си звездички. Не вярвам някой от племето на Гудлък да е хапнал дори хапка от този противен тип, но той изчезна безследно. Никой не го и потърси. А няколко седмици по-късно на един от коловете с черепите там горе се появи прясна глава, която малко приличаше на главата на нашия заслужил офицер от флотата, но не можа да се установи със сигурност дали действително беше шестзвездният Уолтън, защото лешоядите бяха ни изпреварили. Но който и да е бил, сигурно не му е била лека смъртта.

Нощният въздух беше хладен. Едно джудже, завърнало се от пост, приседна край тях и внимателно слушаше, без да промълви. Трепкащите езичета на свещта се отразяваха в очите му. Сплеснатият му нос се разширяваше, за да запомни миризмата на новопристигналите.

— Струваше ни маса подаръци, докато отново предумаме и сдобрим Гудлък.

Маймуночовекът пъхна десния си показалец в пламъка на свещта. Космите на външната страна на дланта му задимяха и замириса на опърлена козина. Той дръпна пръста си и го заоблизва, после го пъхна в устата си.

— При Уолтън действително бяха прокарани около двадесет километра от петролопровода в Тунизийския шелф. Това му струваше за три месеца седемдесет човешки живота, но на него му беше все едно. Искаше да наложи проекта, макар да виждаше, че повечето от материала представлява само купчина старо желязо — или разядено от десетилетията, или защото беше направено негодно от наемническите банди. Наричаха го „смъртопровода на Уолтън“ и шейховете го обстрелваха и го изтриха с истинска страст.

През короните на кестените примигваха звезди. Делвата беше изпразнена.

— Много се разприказвах — каза Харалд и се прозя. — А утре преди пукването на зората трябва да впрягам камилите и да товаря за пазара. Ако искате, елате с мен. Ще се върнем след дванайсет, четиринайсет дни.

— Обещахме на коменданта да заместим Руис и Мърчинсън при измъкването на следващите групи.

— Да не си мислите, че те падат тук като зрели круши. Вероятно ще минат седмици или месеци, докато дойде следващата. Дори в най-добрите времена на месец слизаха по две, най-много три групи. Пък и едва ли са вече много, тръгнали за насам.

— По-добре да остана тук — каза Джеръм.

— Добре, аз идвам — каза Стив.

— Ще те събудя — рече Харалд.

Елмър със смазания крак събра дървените чаши и ги постави в делвата. После взе патерицата си и им каза:

— Лека нощ.