Последният ден на Сътворението

Стив се извърна възмутен. На прага стоеше дребен около седемдесетгодишен мъж. Беше плешив, а сбръчканото му лице беше силно обгоряло от слънцето и осеяно с характерните старчески петна. Широко зейналата му беззъба уста оформяше безмълвна старческа усмивка, така че можеше да се види бледорозовата плът на голямата му челюст, докато си бършеше непрекъснато ръцете в осеяната с мръсни петна скъсана фланелка.

— Бях като боас, подгонен от туземците, когато Руис ми каза кой е дошъл — изкукурига той въодушевено и забърза срещу тях. — Джеръм! — извика той и го взе в прегръдката си. Сълзи напълниха светлосините му очи и закапаха по бузите му. Джеръм стоеше като втрещен и странно развълнуван. — Не познаваш ли вече своя стар приятел Харалд Олсен?

— Хал?!

Боже мили! — помисли си Стив, заприличал е на бик, когото брадвата на касапина е улучила между очите. Бяха изминали само четири дни, откакто се бяха разделили, и той нямаше още тридесет години. Вцепенението още не бе го напуснало, когато измършавелите старчески ръце прегърнаха и него, а той почувствува изпитата мокра буза до своята, чу хленчещ глас да казва: — Е, доживях и това! Как само ви чаках! Боже мой, как само ви чаках през всичките тия години! — Едва тогава Стив усети онова, което досега му убягваше — изведнъж разбра какво е това време.

— Непрекъснато ви очаквахме. Хуквахме по всяко време, дори местността за кацане да гъмжеше от петролните наемници. Смятахме, че отдавна трябва да сте тук, та нали тръгнахте преди нас! Къде се мотахте толкова време? Ние бяхме, кажи-речи, първите тук. След шейховете, разбира се, но тогава още не беше толкова лошо. От време на време по някой камилар, от време на време ще профучи отгоре изтребител, нищо особено. Още не хвърляха атомни гранати, искаха ни живи — за някакви си публични процеси в бъдещето. Докато и те прозряха, че също са измамени. И почнаха да си изливат яда на нас. Тогава настъпиха тежки времена, а Соломон не успя да дресира тукашните джуджета, та можехме да се почувствуваме малко по-сигурни.

Бяха се обръснали, изкъпали, преоблекли и седяха навън под дебелия листак на кестените, в края на един навес. Слънцето беше залязло. Миришеше на огън от дърва, чийто пушек пълзеше надолу към долината. За всички останали бе имало консерви, а за Джеръм и Стив — топъл обяд, който те изядоха в столовата заедно с коменданта, с десетина други мъже от крепостта и половин дузина от воините на Гудлък. „Джуджетата“, както наричаха пясъчно до ръждиво оцветените „необръснати“ джентълмени, бяха луди за консерви и пастет от черен дроб.

— Нищо чудно — поясни Харнис, — те обичат да ядат черния дроб на убитите от тях врагове.

Още малко и парчето козе месо, което Стив се готвеше да погълне, щеше да му заседне в гърлото.

— Не се чудете. Всички са канибали. Опитвахме какво ли не да ги отучим, но без успех. Единствено можахме да ги убедим, че е по-изгодно да оставят живи противниците си и да ги продават.

— Тогава значи флотата поощрява тук търговията с роби? — ужаси се Джеръм.

— Наричайте го, както си щете — отвърна комендантът. — Но това е единствената непряка възможност за размяна на пленници. Нашите противници отхвърлят всякакъв пряк контакт.

— Не си мислете, че домъкват тук труповете, за да ги сготвят при нас в столовата — изкикоти се Харалд. — Правят го между тях си, като изчезват за няколко дни. После се озъбва нова глава на коловете с черепи, които ще видите по техните оброчища. Да, Джеръм, тук царят сурови нрави.

После седнаха на открито и Хал, както и един друг старец, чието стъпало беше премазано, та ходеше с патерици, донесоха кана с някакво необикновено питие, което имаше вкус на ферментирал мед и билки.

— Това е медовина — увери ги Харалд, — най-вкусната напитка, която произвеждаме тук.

Джеръм го погледна унило и с тъга си спомни за консервата бира, която преди четири дни така небрежно изсипа в гърлото си. Но постепенно свикнаха с леко упойващото питие.

Междувременно беше се стъмнило и старият Труси, както наричаха тук Елмър със смазания крак, закрепи една дебела свещ от пчелен восък върху грубо скованата маса.

— Тук сме на сигурно място — каза той, щом забеляза въпросителния поглед на Стив. — Толкова сигурно, като в скута господен.

— А какво стана с другите от нашите хора? — запита Джеръм. — С Пол и Соломон? А Моузес къде е?

— Ах, откъде да започна? — каза Харалд. — Това са отдавна минали истории. Отпреди повече от четиридесет години. Моузес живее на Север, там, където по-късно ще бъде Швейцария. Отглежда камили. По-рано всяка година слизаше насам да продава животни и кожи, сега вече идват синовете му. Той самият сигурно е над осемдесет. Взе си жена, когато беше още ловец, и тя отиде с него. Дресира си няколко от тези боаси, които работят за него. Той винаги се е справял с тези момчета, беше се запознал с тях по време на набезите си по дефилето на Рона и Приморските Алпи, където те живеят уединено.

— Какви са тези „боаси“?