Последният ден на Сътворението

— Дяволска сбирщина. Главно наемници — французи, италианци, немци, всичките първоначално са били на служба при шейховете, обаче отдавна водят войната за своя сметка. Занимават се с търговия, даже и на роби. Ние ги наричаме търговски наемници, пълно е с долни типове, за които човешкият живот не струва пукната пара. И все пак те са по-безобидните ни съвременници. Някои сътрудничат с нас, за да си откупят право на прехвърляне в Атлантида. По-лоши са фанатиците, най-вече арабите. Пристигат тука като живи торпили. Зареждат ги с гориво за четири-пет часа и ги спускат — ракетите и жаждата си за бой. Те свистят тука из Падината като стършели и стрелят по всичко, което се движи, понякога и по собствените си сънародници, докато след много уговорки ги накарат поне да огледат местата за кацане на африканското плато, преди да са паднали поради липса на гориво или да са се хвърлили, посрещайки смело смъртта, върху някой въображаем петролопровод. Междувременно им се насъбраха повече от дузина машини оттатък в хангарите, но благодарение на нашите зенитчици намаляват и все по-рядко излитат. Изглежда, и те си имат проблеми с подкрепленията. Седят на нефт, а горивото не им достига. И при тях нещата не вървят така, както са си ги представяли.

— Но как стана възможно това поражение? — попита Джеръм.

— Поражение ли? Действително. Но в друг смисъл — възрази комендантът. — Ех, майоре, аз имах твърде много време да размишлявам върху това. Вие току-що идвате от бъдещето и мислите в тази посока, като си служите със съвсем други категории. Аз съм вече прекалено дълго тук, за да мога все още да се справям с тези неща. Видял съм твърде много. Бих казал така: вярата в долара и неограничените ни възможности е същата измишльотина като теорията за кухата вселена. Който иска от вчерашния лихвен процент да съди за бъдещето, с нищо не е по-добър от умопобъркания, който от накриво износените токчета и изтърканите носове на обувките прави заключения за вътрешността на Вселената. Който смята, че действителността е длъжна да се нагоди към неговите идеи, пропада. Или той ще бъде унищожен, или действителността — или и двамата заедно.

Една жена в средата на четиридесетте, в обикновена рокля с пъстра шевица, влезе с дървен поднос и три чаши, в които стърчаха тесни, красиво издялани дървени лъжици със залепнала по тях белезникава маса, подобна на сурова гума, и голяма стъклена кана, пълна с някаква мътилка. Тя постави чашите пред Стив, Джеръм и коменданта, а в средата — каната.

— Това е Нина — рече Харнис. — Тя остана тук и се грижи за нас.

Жената кимна любезно към Стив и Джеръм и излезе, без да каже дума. Харнис им наля.

— Какво е това? — запита любопитно Стив и посочи своята чаша.

— Меласа с лимонов сок и вода. Опитваме се да свикнем с местните продукти — усмихна се комендантът. — Успях ли да отговоря на най-неотложните ви въпроси?

— Да — отвърна Стив и отпи от чашата си. Напитката имаше лек кисело-сладникав вкус и беше много освежаваща. — Но какво имате предвид, като споменахте действителността, която щяла да бъде унищожена?

Комендантът се поколеба, почеса се с ампутираната си ръка по брадата и рече:

— Много безотговорно е действувано. Не би трябвало да изпращат никого в миналото, преди експериментално да се докаже, че хората, с които си правят опитите, ще могат да се завърнат обратно. Направили са го с едната гола вяра. Нали така? Защото какъв смисъл от цялото начинание, ако нефтът не би могъл да се достави в бъдещето, а и хората, които извършват акцията? Всички възражения бяха отбивани с аргумента, че все някога в бъдеще този проблем щял да бъде решен, както е ставало досега с всички проблеми. Една полица за бъдещето, с каквито открай време си служат оптимистите на прогреса. Но тази полица трябва да е изгърмяла. Техниците тука, разбира се, си имат за техническия аспект на проблема свое обяснение. Твърдят, че при обратния процес също настъпвало нещо подобно на разсейването. Енергията, която се прилага, не се концентрирала в една точка от времето, а се разпростирала върху голям период и се изпразвала във вид на бури, крито непрекъснато бушуват над зоната на подстъпа. И телата, които са заложили там учените, не се помръдват от мястото си. Специалистите все пак са единодушни, че този проблем принципно е решим. Аз нямам представа кое им дава тази сигурност. Щом обаче все още не се е образувало енергийно кълбо около опитното тяло и не го е отнесло в бъдещето, това може само да означава, че САЩ нямат достатъчно време за решаването на този проблем.

— Как да го разбираме? — попита объркан Джеръм.

— Е, тук именно е важното. Това е, което аз разбирам под „разрушаване на действителността“. Ония непрекъснато променят историята чрез разни действия и противодействия, без да забележат това. И само ние тука, в миналото, констатираме с неприятна изненада, че произхождаме от съвсем различни бъдещета.

— Договорът от Маями — подхвърли Стив напосоки.