Последният ден на Сътворението

— Не бива да отваряте контейнера с взрив в никакъв случай! — намеси се той гръмогласно в пререканието. — Докато не установим какво се намира вътре, в никакъв случай… Колко годишен? На двеста години? Тогава трябва да е един от първите, който е пристигнал. — Извинете — продължи той, като се обърна към тях. — За нас е винаги радостно събитие, когато изровим някъде из Падината някой контейнер, който все още не е ограбен от търговските наемници.

— Двеста години ли казахте, сър? — попита Джеръм.

— Казах на двеста.

— Разправяха ни за разсейвания само от шест до осем години.

— Може да е важело за хубавите кръглички „пробни яйца“. Тука от двеста години вали материал от небето. Когато кацнаха първите отряди, голяма част от нещата бяха безнадеждно ръждясали и негодни.

Той взе един списък в ръка, отдалечи го от себе си и зачете имената им.

— Майор Стив Б. Стенли и майор Джеръм Банистър, спуснати от десантния кораб „Томас Алва Едисон“ на трийсети юни хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Боже мой, колко отдавна е било.

— Няма и два дни — каза Джеръм.

— Да — кимна Харнис с горчива усмивка. Притисна листа на масата с ампутираната си ръка, зачерта внимателно с един остатък от молив имената им, а отзад написа някакви цифри.

— Може ли някой от вас да шлифова лещи? — попита той.

Стив и Джеръм се спогледаха озадачено.

— Н-не, сър — отвърна Стив.

— Така си и мислех. Трябваше да ми се изшлайфат едни очила, зрението ми напоследък много отслабна. Надявам се, че притежавате някои полезни умения в невоенната област, с тях тука можете да станете много търсени. А петрохимици, специалисти по нефтопроводите и геолози си имаме предостатъчно — добави той. После вдигна поглед и рече: — Датата, която вписах в списъка зад имената ви, не е толкова фиктивна, както изглежда на пръв поглед. По-реална е от всякакво друго летоброене, което познавам, и вие вероятно ще изпитате тази реалност доста болезнено на собствения си гръб. Сега се намирате в година четиридесет и седма след първото регистрирано кацане тук. Нашите противници са пристигнали няколко десетилетия преди нас и са били малко по-добре оборудвани. Лош шанс, иначе щяхме да постигнем повече. Трябвало е да предвидят такава възможност, но бяха прекалено самонадеяни.

— Значи всичко е напразно? — запита Джеръм. — Значи няколко милиарда долара и няколкостотин души направо са хвърлени на вятъра?

— Няколко стотици милиарда и над три хиляди души, от които досега са загинали около двеста и осемдесет в бойните действия и от лъчева болест.

— И къде са всичките тия хора? — попита Стив.

— Повечето са закарани на Бермудите. Най-вече жените и децата. Междувременно там процъфтява една великолепна колония. Жителите й са се самонарекли „атлантиди“, на името на легендарния континент. Сега повече от четири хиляди души чакат завръщането си в бъдещето.

— Това значи е истина, че няма завръщане в бъдещето — каза Джеръм.

— Аз не бих го твърдил така категорично — каза комендантът, измъкна едно от чекмеджетата на писалището си, хвърли в него изпитателен поглед и отново го затвори. Кимна. — Руис и Мърчинсън ви измъкнаха, нали?

— „Измъкнаха“ е смело казано — каза Джеръм. — Дадоха ни няколко съвета и толкова.

— Не бива в никакъв случай да излагат на опасност хеликоптера. Останал ни е единствен. Имаме го все още само защото добрият стар Хари отново и отново го закърпва. Свалят ли го, не бихме могли да сторим почти нищо за нашите хора, които падат от небето, не подозирайки нищо. Но не биваше да ви дават тази информация. Шокът е твърде голям. Имахме няколко трагични случаи, когато новодошлите не издържаха, включваха предавателя и си изливаха гнева в бесни ругатни. Останалото беше въпрос на минути. Или атомна граната, или самонасочваща се ракета с ядрена глава, или пък от Африка излита някой изтребител, който бързо им вижда сметката.

— Кои са всъщност нашите противници? — запита Стив.