Последният ден на Сътворението

След половин час прекосиха едно пресъхнало речно корито. Гудлък спря. Нагоре по реката на баира се издигаше някакво странно съоръжение. Около тридесет метра дълги пластмасови тръби, три метра в диаметър, бяха заклещени между отвесните скали и натрупани във вид на пирамида. Околността беше осеяна с кратери, разорана от снаряди, големи площи от гората бяха опожарени.

Гудлък изключи мотора и им махна да сторят същото.

После се провикна към върховете, но не получи отговор.

— Това, изглежда, е крепостта — каза Джеръм, но Гудлък дори не се обърна към пирамидата.

— Хитрост — викна Гудлък към съоръжението. — Много хитрост. — Той посочи с пръст зад гърба си. — Хванаха се! — и радостно се засмя, но после изведнъж усмивката му замръзна на тъмните устни. — Много смърт — каза той тъжно и направи широк кръг с ръка. — Много смърт. — И се почеса по ръцете с всички възможни жестове, означаващи погнуса. После перна светкавично бързо пленника си по лицето. Изръмжа: — Много смърт — и въздъхна. Сякаш внезапно го обзе дълбока печал, сякаш изведнъж изгуби кураж и цялата му жизненост изчезна.

Гудлък продължи да кара бавно на изток. Заобиколиха гористите предпланини, после свиха на север и достигнаха до една плетеница от урви, чиито склонове се спускаха стръмно надолу. Под тях бълбукаше буен поток. Между гъсто израсналите дървета имаше просека, явно път за коли, по който се виждаха следи от гуми и вериги.

От време на време Гудлък спираше, изключваше мотора и надаваше един от онези странни викове, на който му отговаряха, но никой от викащите не се показваше. Викачите си оставаха над тях, скрити във високите върхари или по надвисналите издатини на скалите.

— Караулни постове — обясни Гудлък. Наемническата армия на флотата явно действуваше много добре.

— Това трябва да е плетеницата от пропасти под Порто Пино в залива на Лас Палмас — каза Джеръм. — Пристигнахме.

Едва сега Стив забеляза, че тясната долина пред тях беше изкуствено покрита. В отвесните скали от двете страни бяха взривени тераси, където плътно една върху друга лежеха на пластове петролопроводни тръби също като покрив от тръстика. Върху тях за маскировка бе натрупана земна маса, бяха засадени храсти и дървета.

Навлязоха в тъмния проход и се намериха в огромна пещера, по средата на която се пенеше поток. Наоколо беше осеяно с булдозери, багери, кранове, влекачи, тежкотоварни ремаркета. От двете страни на платното се виждаха бараки и бунгала, между тях — пластмасови цистерни за гориво, но никъде не се мяркаше жива човешка душа.

Изведнъж отгоре им заиграха слънчеви лъчи, една част от долината бе оставена непокрита. Тук земята беше отново обрасла със зеленина, после следваше малко покрив, барикада от пясъчни чували, въоръжен пост: двама възрастни мъже в късите панталони на колониалните войски, единият гол до кръста, силно почернял, другият с фланелка на дупки и широкопола шапка. Те седяха на останките от някакво возило, което може би някога е било котка, и играеха карти. Единият вдигна ръка за поздрав и небрежно им махна да преминат.

— Май съвсем не сме от първите тука — каза Джеръм унило.

Стив също имаше чувството, че е пристигнал в театъра, когато сценичните работници вече са дошли, за да изнесат декорите. После спряха пред някаква барака, която навярно от години се нуждаеше от измазване, и Гудлък ги въведе при коменданта.

— Добре дошли в крепостта „Future One“23 — посрещна ги комендантът. — Местността тук наричаме Маледета. Така някога ще се нарича нуражът24. — Хауард Харнис — представи се той и им подаде ръка. Беше широкоплещест, около шестдесет и пет годишен мъж с черни живи очи и рядка снежнобяла коса. Беше гол до кръста, силно обгорял от слънцето, с избелели къси панталони и саморъчно направени сандали, чиито подметки бяха изрязани от стари автомобилни гуми. Джеръм отбеляза всички тези признаци на военен упадък с нарастващ страх.

— Аз бях най-висшият офицер в Западната падина — продължи комендантът, след като им предложи да седнат на една грубо скована пейка. — Иначе отдавна премахнахме военните чинове, само на мен ми остана комендантският пост.

Стив непрекъснато гледаше лявата ръка на стоящия срещу него. Беше ампутирана около десет сантиметра под лакътя и голият кочан представляваше ужасна гледка. Като че ли беше отсечена от някой касапин със сатъра и после несръчно зашита. Раната сигурно дълго не е заздравявала, защото показваше дълбоки дупки, келявосиви като лошо омесен цимент.

— И медицинската помощ в началото никаква я нямаше — каза Харнис, който беше уловил погледа на Стив. — В това отношение вие ще сте по-добре.

Стив погледна с усилие върховете на прашните си ботуши и промърмори:

— Извинете, сър.

Харнис не обърна внимание на думите му.

— Стига да не хванете малария. С лекарствата сме зле.

Той се ослуша назад към съседното помещение, където от някакъв апарат се чуваше силен, но много неясен радиоразговор.