Последният ден на Сътворението

Стив почувствува как някаква ледена ръка ляга на сърцето му. Една-единствена мисъл се сви на топка зад челото му, експлодира и щеше да му пръсне слепоочията.

ВСИЧКО Е СВЪРШЕНО!

Подобно нещо вероятно изпитва осъденият, когато вижда насочени към себе си дулата на наказателната рота, а сабята на командуващия офицер е вече вдигната. Стив се хвана за мократа ламарина на радиатора. Под дланите му водата започна да се изпарява.

— Аз го предчувствувах — прошепна Джеръм.

Владееше се невероятно добре, но думите му прозвучаха като мъчителен стон.

— Сигурно не е станало умишлено — каза Руис примирително. — Но положително нещо там е тръгнало съвсем наопаки.

— Чували ли сте за договора в Маями между Кастро и Максимилиан Пети? — запита някак дебнещо Мърчинсън.

Руис кимна многозначително и рече:

— Видяхте ли?

След като хеликоптерът се издигна и се отдалечи, Стив пропълзя в палатката. Джеръм остана на пост, и клекна между дърветата, където си беше намерил сухо местенце. След малко се върна за нещо в палатката. Стив се престори на заспал. Стори му се, че чува приятеля си да хълца едва чуто, но не беше съвсем сигурен. Джеръм изпълзя отново навън и дръпна ципа.

Стив се чувствуваше смазан, но не можеше да заспи. Сегиз-тогиз по покрива на палатката тупваха едри капки дъжд като шепа зрели сливи, когато по клоните блъснеше силен вятър. Имаше чувството, че въздушната тяга на някоя висока до небето камина е легнала на гърдите му, възседнала го е с милиардите си милибара като планина от време. Той знаеше, че някъде над него в безкрая съществува недостижим за него излаз към свободата, че всичко, което обичаше и ценеше, лежи отвъд този безграничен коридор, който водеше нагоре в бъдещето.

— Исусе Христе — изпъшка той, докато страхът и товарът на времето притискаха гърдите му. И съзна, че божиите създания на Земята ще трябва да чакат повече от петдесет хиляди столетия своя Спасител.

Бедната твар, сама в нейния смътен страх! Стив се въртеше и мислеше за обреченото на смърт стадо, което ги срещна на мястото на кацането, за малкото животно, непригодно за живота с осакатения си хобот, клатейки го като кокала на изгорял крак. Ние променихме Земята по божията воля, подчинихме я на себе си по неговия образ и подобие, каза си Стив ядно. И това подобие застана над времето, както неговият Създател. А неговият отровен дух потъва в океаните, пропълзява в земята, променя вкуса на въздуха, милиони години стари пътища мълчат, безпомощни червеи издъхват в глъбините, прелетни птици търсят нови маршрути в безпорядъка от въздушни пътища и коридори. Това се просмуква през времето, прокрадва се в смътните сънища на божиите създания, стряска ги с металния мирис на страха. Проникнал изведнъж навсякъде, той ги кара да забравят извечните ориентири. Сенки от дим, който забулва звездите. Сърбеж като от гореща пепел по кожата, черна светлина, която разпространява тление; непредугаждани бури от ясно обедно небе, които като кръвоизлив зачервят слънцето и придават необясним мирис на водопоя, докато земята започне подло да поддава под опипващите стъпки, а потръпващите хълбоци откажат да служат. Стив се сгърчи сякаш и физически чувствуваше болката. И скочи уплашен, когато Джеръм дръпна глезена му, за да го събуди.

Утрото беше изпълнено с дъх на смола и ярка светлина. Небето, лъчисто и ясно, бе се издуло като корабна платно. Орли кръжаха над сгорещените от първите слънчеви лъчи скали, търсеха колебливите подемни течения, които бяха се раздвижили. Наблизо закрещя сойка. Тресна пушечен изстрел и ехото му се разнесе из скалистите урви.

Джеръм беше приготвил закуската. Изглеждаше капнал от безсънната нощ и имаше дълбоки сенки под очите.

Ядоха без апетит, ослушваха се страхливо, но долавяха само цвърченето на птиците. Без много шум свиха палатката и я прибраха.

Въпреки че Стив запали мотора много предпазливо, стори им се, че вдигна адски шум. Джеръм се огледа неспокойно. Местността ставаше все по-непроходима. Отново дойдоха до каменното корито на другата рекичка.

— Трябваше да ни осигурят катъри вместо тоя сандък — измърмори Стив.

Джеръм, който ’хвърляше от време на време поглед към компаса, докосна направената на ръка карта, пропита с мокри петна.

— Този Руис приказваше за някаква речна долина. Може би е тази. Имам чувството, че сме вече доста на изток. Ако тази планинска верига ще образува по-късно нос Тевлада, трябва да се придържаме повече наляво, защото крепостта лежи тук, в Порто Пино.

Стив проследи речното корито на няколко стотици метра, но все караше на изток. Зави, върна се малко назад и поведе котката нагоре по западния бряг. Прекосиха гъсталака и стигнаха до бавно спускаща се на юг висока равнина, по която почти нямаше дървета.

— Най-много още четири-пет мили.