Последният ден на Сътворението

Растителността ставаше все по-гъста и скоро се натъкнаха на една река, край която поеха в северна посока. Търсеха брод, за да минат на източния бряг, и се придвижваха с пешеходна скорост. Храсталаците по брега бяха почти непроходими. Повалени дървета често им препречвала пътя и трябваше на няколко пъти да търсят обиколни пътища. Най-после откриха едно местенце, където водата изглеждаше достатъчно плитка, за да преминат отвъд.

Джеръм изключи мотора, щом забеляза някакво раздвижване на другия бряг. Стадо мастодонти проби гъсталака и се затътри към водопоя. Огромните, до шест метра високи животни с къси, сякаш недоразвити бивни и къси като на тапира тромави хоботи, които едва при мамута и слона щяха да се оформят в сръчен орган за хващане, изглеждаха измършавели и изтощени. Тъмната сплъстена козина бе окапала на кичури, а по петнистосивата оголена кожа на хлътналите им хълбоци имаше гноясали или прясно отворени рани, от които се стичаше аленочервена кръв. Характерни признаци на напреднала лъчева болест. Хоботът на едно от малките беше осакатен и се мяташе насам-натам като овъглен крак между едва наболите бивни.

Парче от граната или куршумен откос беше ранил един от по-старите мъжкари в главата. Заслепен от стичащата се кръв, той надигна хобота си, душейки с подозрение в тяхна посока, и нададе тътнеш рев, който премина в дрезгаво хълцане. Хълбоците на огромния самец трепереха от слабост. Сигурно бе се намирал в непосредствена близост при експлозията на атомния снаряд и не му оставаше да живее дълго. Женските побутваха малките си в средата на стадото — сякаш в смътно предчувствие, а него изтикваха настрана.

Водачът на стадото се отправи, залитайки, към брега. Подхлъзна се в тинята и преви колене. Потопи хобот във водата и се обля, преди да започне да пие на големи глътки. Водата почервеня. Едва когато утоли жаждата си и застана отново на стража, стадото се осмели да пристъпи към водопой.

— Страшни гадости са извършили онези тук — прошепна Джеръм.

— Боя се, че това е само началото — рече е горчива болка Стив. — Където и да иде човекът, той безцеремонно се разполага за сметка на околния свят.

Двамата изчакаха стадото да утоли жаждата си и да се оттегли на брега, а в това време изядоха останалите сандвичи и изпразниха термоса с чай. Наблюдаваха как мастодонтите с тежки стъпки се отдалечаваха в провлечената мъгла, как взаимно с любвеобвилно търпение помагаха да се задържи на крака, когато някой се подхлъзнеше в тинята и пръхтейки страхливо, молеше за помощ. Всички те бяха обречени на лъчева смърт.

Сега Стив пое управлението, а Джеръм седна до него, поставил на скута си автомата с освободен предпазител. След преминаването на брода пейзажът стана отново саванен. Имаше по-малко дървета, храсталакът оредя. Караха почти направо на североизток и се придвижваха с добра скорост. Слънцето пробиваше тук-там боязливо и възбледо като луна. Местността започна да се въздига постепенно и котката се заизкачва нагоре. Изневиделица, сякаш бяха изплували от някаква вода, морето от мъгла легна под тях, разпростряло се до хоризонта. На юг стърчеха пресечените конуси, които в далечното бъдеще щяха да образуват островите Ла Галит, зад тях като тъмен вълнолом, в който се размиваше прибоят на застиналите мъгли, лежеше африканският бряг. Обстрелването бе дошло оттам. Джеръм вдигна до очите си бинокъла и се взря в обраслите с гори възвишения. Не се виждаха никакви подробности, не блесна никъде огънчето на изстрел. Под тях тук и там пробиваха облачното покривало кичестите корони на палми като странни водни растения, забулени в дим. Джеръм посочи на север, където се извисяваше едно насечено високо плато, което след няколко милиона години щеше да образува остров Сардиния.

— Там трябва да стигнем — каза той. — Но на мен ми се ще да се върнем малко назад и под прикритието на мъглата да изчакаме следобеда, преди да започнем изкачването.

Стив потрепера, спомнил си отсечената глава на пилота, която им беше посочила пътя. Път накъде?

— Аз съм против — отвърна той. — Не знаем обсега на техните оръдия. А колкото по-далеч отидем на север, толкова ще бъдем по-защитени.

Джеръм заоглежда стръмните склонове на Сардиния.

— Кой знае — рече той, вдигайки рамене.

— Местността е радиоактивно заразена — задоказва му Стив. — Възможно е да сме вече заредени като слънца. Трябва да потърсим помощ, преди да е станало късно. — Стори му се, че усеща по непокритите части на кожата си непоносим сърбеж, най-сигурният признак за прекомерно облъчване. — Няма да ни изоставят — прибави той с надежда. — Обещаха да ни измъкнат.

— Ако са в състояние. Иначе ще ни измъкне дяволът — каза Джеръм, а след малко добави насмешливо: — Стига по това време вече да е на работа. Но за това не храня ни най-малки съмнения.

Рано следобед Джеръм пое отново управлението. Бяха се издигнали високо над морето от мъгла, а Сардинското плато сякаш едва забележимо беше се приближило. Дървесните видове постепенно се промениха, между палмите и евфорбиите растяха тук-там перести акации и пинии, дори отделни дървета гинко.