Последният ден на Сътворението

Демонтираха уредите и арматурното табло от пилотската кабина и ги натовариха на котката. После отделиха горната задна част на безмоторника, освободиха котката и ремаркето, запалиха мотора и потеглиха.

Звездите бяха угаснали. През нощта бе паднала мъгла. На изток светлееше. Контурите на околността вече се очертаваха.

При кацането си безмоторникът беше изорал дълга тясна бразда през храсталаците и ниските евфорбии21, после беше забил нос под гъсталака от трънаци и мимози. По-добро прикритие не можеше да се желае. Стърчаха навън само кабината и хоризонталните елерони.

— Изглежда, ни върви — рече Стив. — Може би ще успеем и да се измъкнем незабелязано.

Джеръм натисна газта. Местността беше равнинна, приличаше на савана, обрасла с купчинки твърда трева, с гъсти храсти и отделни групи дървета, повечето евфорбии, тук-там палми. Котката напредваше добре, но карането беше уморително, защото трябваше непрекъснато да заобикалят храстите, които изскачаха от мъглата в последния момент.

Не бяха изминали и петстотин метра, когато чуха зад гърба си силна експлозия. Стив погледна през рамо и видя местността в района на кацането им, потънала в оранжев светлинен порой. После — типичното примигващо догаряне, а над него, като призрак в мъглата, стремително израстваше и се кълбеше гъбата на експлозионния облак.

— Ама тия стрелят с атомни снаряди! — изкрещя той. Джеръм даде инстинктивно газ и веднага след това натисна спирачката, защото едва не се заби в един гъст трънак. Котката се мяташе насам-натам, а Стив се взираше като омагьосан назад в очакване на следващия гръм, който щеше да ги смени и да ги издуха като радиоактивен прах. Но той не последва.

— Сигурно са ни засекли с насочващи микрофони — каза Джеръм. — Да са ни видели иначе в тая сауна е невъзможно.

— Тогава карай по-бавно! Те така или иначе ще ни чуят и на сто мили, дяволите да те вземат! — изруга го Стив и веднага съжали. Джеръм го погледна мрачно, но не каза нищо. Целият беше се изпотил от напрежение. Капки пот покриха челото му и тъмната, три дни небръсната четинеста брада.

— При тези, изглежда, снабдяването става по-лесно, отколкото при нас, щом така наслука стрелят с атомните си снаряди — рече Стив след малко. — Тогава не ме учудва, че нашите хора са така закъсали. Ще има много да се озорим, докато изпомпим петрола на шейховете, щом така здраво са стъпили отгоре му.

— С това най-смелото, най-сигурното и най-скъпо струващото начинание в световната история ще излезе само една дупка във водата в буквалния смисъл — каза Джеръм.

— Вярваш ли, че наистина са взривили Гибралтарския проток?

— При тези взривни заряди, с които разполагат, напълно е допустимо — отвърна Джеръм, вдигайки рамене. — Но така бързо коритото няма да прелее. Трябва да направят доста голяма дупка, за да може то въобще да се понапълни, щом реки като Нил и Рона и няколко стотици други внушителни рекички не са могли да му попречат да пресъхне.

— На мен обаче ми се стори, че бреговата линия на Балеарско море минава значително по̀ на юг, отколкото е на топографската реконструкция на картите.

— Повече ме смущава дрънкането им, че нямало да се върнем в бъдещето.

— И ти сериозно ли смяташ, че са ни измамили? — попита Стив сломен. — Това би означавало… — Но се прекъсна, защото Джеръм с все сила скочи на спирачния лост и спря внезапно котката. Стив се взря през предното стъкло, за да види изпречилото се препятствие, и погледът му замръзна върху най-страшното лице, което бе виждал някога пред себе си. На една стоманена тръба с диаметър от около пет сантиметра, забита дълбоко в земята, беше набучена човешка глава. Явно глава на млад мъж, защото отворената за вик уста показваше безукорно здрава челюст. Имаше плътно прилепнал кожен пилотски шлем. Отстрани беше закрепен противогаз, чиято тръба очевидно е била отрязана заедно с врата.

Джеръм беше изключил мотора. Стояха като омагьосани пред ужасната находка. Смъртта, изглежда, беше настъпила неотдавна. Пепелявосивата кожа не издаваше нито следа от разложение. Кръвта, полепнала по поцинкованата стоманена тръба, приличаше на ръжда. Въпреки мъглата първите мухи бяха вече накацали. Стив се огледа наоколо, но не откри останките от трупа. Тишината изведнъж се изпълни, с нещо зловещо. Някъде в далечината отекна звънък кудкудякащ смях. Маймунски крясък ли беше това, вик на голяма непозната птица или триумфиращият кикот на гадините, извършили това злодеяние?

Стив въздъхна облекчено, щом Джеръм запали мотора. Оставиха страшния пътен знак зад себе си. Стив стискаше по-здраво оръжието, щом в мъглата изскочеше някоя сянка. Струваше му се, че човекът с кожения шлем им се изпречва на пътя, издигнал заплашително секира на палач, но това бяха само евфорбии, протегнали тъмните си клони.