Последният ден на Сътворението

— На вас също — извика Стив по микрофона. Но те, изглежда, не разбраха, защото един деформиран от смущенията глас попита:

— Тия още ли са тук?

— Кажи им да вземат със себе си нещо за пиене — провикна се Джеръм от трюма. — Да отпразнуваме срещата. Междувременно ще потърсим удобно за целта местенце.

Радиовръзката прекъсна. Разля се тишина, сладникавият дъх на канела стана още по-натрапчив, температурата започна видимо да се покачва. Малко по-късно се появи феномен, който на него, като астронавт, му беше твърде добре познат: едно неравномерно вибриране на гравитацията, сякаш някой от ракетните двигатели не работи както трябва. Произведеното от хронотрона енергийно кълбо започна да трепти. Скоро щеше да достигне критичната си точка.

Джеръм уплътни всички люкове и се покатери в кабината. Заедно прегледаха уредите — всичко работеше безупречно. Затвориха кабината, притегнаха коланите, угасиха прожекторите и зачакаха.

Температурата продължи да се покачва. Започнаха да се потят и си пръскаха кислород в лицето. Стените на клетката сякаш постепенно запламтяха в тъмночервено. Дишайки тежко, Стив превъзмогна внезапно и повторно обзелия го панически страх. В края на зрителното му поле изплуваха пъстроцветни сияния. За миг реши, че са издържали изпитанието и виждат звездите, но щом вдигна глава, съзря над себе си само разлетите отражения на командното табло върху пластмасовото стъкло на кабината, зад него — едно дифузно блещукане.

От далечината се долови тътен, който стремително приближаваше и заплашваше да взриви клетката с вибрацията си.

— Май че настъпва моментът! — викна зад него Джеръм.

Грохотът нарастваше. Следваха един след друг кратки, редуващи се тласъци от периоди на тегловност и безтегловност — като ударите на таран. Изкуственото гравитационно кълбо се дръпна и се откъсна.

Исусе Христе! — помисли си Стив.

И отново се пръсна сърцето на кита.

Миг на зашеметяване.

И те паднаха.

… паднаха през кървав дим и раздрани облаци направо в слънцето, едно тъмночервено слънце, което докосваше края на западния хоризонт.

Стив видя как вложеното дъно на клетката се устремява шеметно надолу и блъсна инстинктивно кормилния лост напред, за да стабилизира полета на безмоторника. Инерционният тласък, даден им от „Едисон“, не беше достатъчен за това.

Промушиха се през тънък покров от облаци. Под тях се разстилаше невероятна гледка: белезникави, леко забулени в розово от вечерния здрач равнини, тук-там петна от растителност и ивици от дълги сенки, самотно стърчащи планински масиви, чиито върхове се къпеха още в слънцето, докато стръмните склонове тънеха вече в мрачината, която изпълзяваше от низините. На северозапад — обширна водна повърхност, която се разливаше на запад, докъдето стига погледът. Брегът лежеше значително по-нагоре, отколкото сочеше картата. Пурпурното вечерно небе караше водата да лъщи като блюдо от кована мед. На юг — тъмна, проточила се надлъж планинска верига, която се въздигаше все по-високо в южна посока — брегът на Северна Африка.

Слънцето падаше бързо под хоризонта, сенките ставаха все по-черни, потъваха в мрака.

— Трябва да побързаме с кацането, скоро ще мръкне — каза Джеръм.

В същия момент ги застигна ехото, създадено от взрива на тяхното материализиране; то се затъркаля като мощен тътен от двете страни на крайбрежните планински вериги.

Стив натисна носа на безмоторника още по-ниско. Широко разтворените му крила балансираха в завихрянията на въздуха. Брегът на езерото отдясно правеше лек завой на югозапад, където се сливаше с района за кацане. Тъй като подпочвата можеше да е мочурлива, Стив спусна безмоторника по-далеч на юг, та да се приземи на достатъчно разстояние от брега.

В това време Джеръм бе включил предавателя и предаваше уговорената парола.

— Шамандура вика котва, шамандура вика котва, моля елате. Край.

Напрегнаха слух.

И не забравяйте, че всяка от групите може да е първа…

Внезапно нещо изпука в приемателя, после някакъв глас изкрещя:

— Изключи предавателя! Затваряйте си устата, ако искате да кацнете живи! Дръжте на прием!

Джеръм веднага изключи предавателя и каза разтреперан:

— Тия тук са си изработили много изискан тон за общуване. Какво ли пък означава това „Ако искате да кацнете живи…“

— Изглежда, не всичко върви така гладко, както са си го представяли във флотата. Аз предполагах подобно нещо.

— По дяволите! А този комитет по приемането не изглежда много разговорлив.

Стив се взираше в нарастващата тъмнина пред себе си и забеляза, че все пак имаше отделни дървета в района за кацане. Изръмжа:

— Сигурно си имат причини да не бързат е предава нето.