Последният ден на Сътворението

— След шейсет часа ще бъдем над зона „червено“, плануваното място за кацане — каза първият офицер на „Едисон“, който ръководеше включването на хронотрона, набит, широкоплещест мъж в края на четиридесетте. Тясна ивица сива коса обграждаше плешивото му, загоряло от слънцето теме. Той непрекъснато подръпваше клепналите си раздалечени уши и въртеше из устата си с мрачна решителност някаква дъвка. Въпреки това не му се удаваше да надвие нервността си. Мускулите на страните му потръпваха издайнически. С подчертано нехайни жестове той посочваше разстоянията и позициите на кораба. — Сега се намираме на 38°6’, северна ширина и 4°26’ източна дължина. Място за кацане — между 37°15’ и 37°30’ северна ширина и между 6°30’ и 8°15’ източна дължина — зона „червено“.

Той се прекъсна и започна да се кара по корабната уредба с все гърло на техниците на клетката, които явно не изпълняваха неговите нареждания, отричайки правото му да им дава указания в техническата област.

— Точката на приземяване е на около три мили пред вас според силата и посоката на вятъра и според това колко бързо ще се спуснете. Дъното е равно, малко полегато от юг на север. Солените почви не допускат по-висока вегетация. Ако все пак е имало тук-там дървета, те отдавна са отсечени — стига да не се окажете наистина първата група, пристигнала там. Вероятно ще намерите подготвено място, където спокойно ще можете да кацнете и на тъмно.

— На вас хареса ли ви там? — попита Джеръм.

— Как? — обърка се първият офицер.

— Ами като ви слуша човек, ще рече, че сте били вече там — отвърна Джеръм, вдигайки рамене.

— Има непряко изведени описания на факти, които представляват вероятност, граничеща със сигурността, майоре — отвърна ядно мъжът от ВМС.

— Успокойте се — махна с ръка Джеръм. — Пошегувах се.

— Отначало е добре да останете в зона „червено“, докато осъществите радиовръзка с базата, особено ако кацнете на тъмно. Шансовете за това са петдесет на петдесет.

— Логично е — въздъхна Стив.

— Тогава се опитайте да се доберете до базата. Тя трябва да се намира някъде тук. — Той посочи южния връх на Сардиния. Погледна часовника си. — Времето напредва. След около 45 минути трябва да сте в клетката. Поръчайте си още веднъж прилично меню. Ще ви го донесат, преди да затворят клетката. Желая ви много щастие. — И побърза да изчезне по посока на мостика.

Спуснаха ги в клетката с една подвижна платформа. Натовареният безмоторник, чийто дългокрак колесник беше закрепен с трупчета, стоеше върху решетката на вложеното дъно, което след изхвърлянето щеше да изпадне.

Малко преди да поставят и уплътнят капака на клетката, им сервираха последното ядене, както при осъдените на смърт. Стив си беше поръчал куп сандвичи и два термоса с чай, за да се запаси за следващите две денонощия. Джеръм излапа двойна порция бифтек „Строганов“ и допълнително си взе сандвичи с чай. На настояването му обаче за бутилка ром и кашон с бира не обърнаха внимание, както и на протестите му. Трябваше да се задоволи с една-единствена консерва бира. Джеръм я изпи сърдито и се намести на задната седалка на котката. Едва затворили капака, и той заспа.

Талант, за който може да му завиди човек — рече си Стив, който лежеше в тясната пилотска кабина на плъзгача, смъкнал облегалката колкото бе възможно назад.

Но така си беше винаги. Ако в Кейп се отложеше някой старт поради лошите атмосферни условия, Джеръм си спеше блажено в койката, докато времето се изяснеше. Изглежда, нищо не можеше да го смути, докато Стив само след половин час щеше вече да се бори с пристъпите на клаустрофобията. Той знаеше, че следващите петдесет часа ще бъдат най-тежките в живота му и че когато наближи решителният момент, ще е капнал от умора и безсъние.

През цялото време имаха радиовръзка с обслужващия екип, която обаче с нарастването на енергията на полето ставаше все по-слаба и около пет часа преди изхвърлянето щеше съвсем да прекъсне. Тогава щеше да дойде изолацията и да ги обгради стена от време, наслоявана пласт след пласт около тях, и те нямаше да могат да кажат със сигурност дали отвъд тази стена съществува още настояще, или не са паднали вече в бездната.

Не, не — рече си Стив, — докато се вижда стената на клетката, ние се намираме в настоящето, висим в сигурност под кила на „Едисон“, както маймунчето под корема на майка си. Но въпреки това, за собствено успокоение, включи един от подвижните прожектори на плъзгача. Отново го изключи и се вслуша в шумовете от преминаването през шлюза и отпускането на въжетата на клетката, след което повторно го включи и го размаха наоколо, тъй като му се счу плисък на вода. Изскочи навън и внимателно заоглежда изградената като пчелна пита вътрешна стена на клетката. Не можа да открие нито капка вода.