Последният ден на Сътворението

При обхождането на кораба Стив установи, че „Едисон“ караше далеч по-малко военен персонал, отколкото научен и технически. Където и да се обърнеше, срещаше бели манти и светлосини гащеризони, рядко униформи. Разговорите с тези хора не му носеха нищо; помежду си те разискваха на своя научен жаргон, разговаряха за „еквиваленти на силата на полето“, за „гравитационни пулсации от порядъка на гигаватове“ и „хронотронни координати на разсейване в сектора на целевото време“, за „темпорални емисии“ и за „релациите маса/разстояние във времето“. Числящите се’ към екипажните групи за тях явно представляваха нещо като опитни зайчета или морски свинчета, от интерес за тях във всеки случай беше само телесното тегло и тежестта на багажа на техните кандидати. На темпонавтите гледаха като на „полезен товар“ за своите клетки, чиято маса трябваше да бъде определена с точност до няколко хилядни от грама, за да попаднат възможно най-точно в сектора на „целевото време“ и да се получат колкото е възможно по-малки разсейвания в „хронотронните координати“.

Стив забеляза още, че „Едисон“ и неговите конвоиращи кораби се движеха непрекъснато в кръг. Докато се зареждаше клетката, те държаха курс на изток и следваха доста точно 38-ия паралел на около 8°30’ източна дължина, после се отклоняваха на юг към африканския бряг, оставяха островите на Ла Галит отляво и ’поемаха посока запад, след което се движеха на разстояние около тридесет мили от сушата успоредно на алжирския бряг. В тази отсечка силата на полето на клетката до стигаше необходимата степен и съдържанието й биваше „изхвърлено“. Това ставаше най-често край Нос Роса, а понякога и по-далеч на запад в посоката на Нос Бугарун. Един поглед върху картата показа на Стив, че северно от Ел Кала, Анаба, Четайби и Скикда морското дъно се спускаше доста полегато на около хиляда и двеста метра дълбочина и беше сравнително равно. Това беше районът за техния десант. Веднага след изхвърлянето корабите поемаха курс запад-северозапад на около третия градус географска дължина; който отговаряше на височината на Алжир, после завиваха обратно и процедурата започваше отново.

През нощта, когато трябваше да бъде спусната втората група, Стив се стресна в съня си. Бе му се сторило, че от дъното на кораба се надава страхотен вик. Той затаи дъх и се ослуша в тъмнината. След няколко секунди чу шум, подобен на чукане с тежък гаечен ключ по стоманените плоскости: За момент го връхлетя ужасната мисъл, че при строежа на кораба в лабиринта на подпорите и ребрата може неволно да е бил затворен някой от корабостроителните работници, който се опитваше през нощта да извести за себе си чрез чукане. Разбира се, това си беше чиста безсмислица; човекът отдавна ще е мъртъв, освен ако не се е хранел с плъхове и не е близал кондензирана вода от стоманените плоскости. Но Стив си спомни, че всички кораби още в корабостроителницата биват обгазявани с отровен газ, за да се предотврати плъховата напаст. Така че в най-лошия случай е спал стена до стена с някоя мумия на плъх. Светна лампата и стана. Джеръм, който спеше заедно с него в кабината, беше потънал в дълбок сън. Стив се облече и тръгна нагоре.

На палубата духаше хладен вятър. Разсъмваше се. Небето на изток приличаше на нежнозелена лагуна, в която плуваха няколко облака, подобни на тесни салове. „Едисон“ държеше с пълна пара посока запад, зад него килватерът сякаш кипеше. Дигаше се пара и се наслагваше ниско над морето като мъгла. Стив застана до релинга и се загледа надолу.

В същия момент сякаш отново дочу ужасения вик, който го бе събудил. Секунда по-късно изпод хека на кораба блесна тъмночервена светкавица и обагри водата, като че някой жесток китоловец бе изстрелял в сърцето на кит бомбен заряд и то експлодираше сега с потоци от кръв.

Бяха извършили ново изхвърляне, отзад изригваха пари и забулваха изгряващото слънце. Стив пое от палубата надолу към хронотрона, за да погледа прибирането на изпразнената клетка.

Стори му се цяла вечност, докато извъртят клетката нагоре. Стив стоеше на галерията срещу голямата, остъклена от всички страни командна централа, която висеше над прозрачната вътрешна врата на шлюза. Обслужващият екип на хронотрона седеше зад своите уреди. По жестовете и движението на устата си личеше, че техниците дават някакви указания, но не можеше да се чуе нито дума, защото централата беше звукоизолирана.