Последният ден на Сътворението

Два дни по-късно ги разделиха на две групи и късно следобед ги отведоха с нови големи туристически автобуси. Над стъклото пред шофьора пишеше с едри букви „Малага“. Имаше дори екскурзовод, който пусна няколко вица на твърд английски, но скоро загуби всякакво желание да продължи, защото никой не реагира. А в кратката почивка на някакво място той изобщо изчезна. Повечето пътници спяха. Оцветените стъкла превръщаха мекото вечерно небе в грозящ буреносен фронт. Между Ла Рода и Албасете легна нощ, местността стана по-планинска, Алтос де Чинчиля, Сиера дел Караскал, после престой в Алианса с богат обяд — стилът на модерния, зейнало пуст хотел напразно се опитваше да възкреси мавританското минало; два часа по-късно Аликанте, мирис на море. Табелките за Малага сочеха на юг, но автобусът пое по шосето на север, а надписът отпреде му изведнъж гласеше „Барселона“. Една табела на края на града, за миг уловена от фаровете: Сан Хуан де Аликанте, следваше Кампельо, после Виляхойора. Автобусът спря на един малък пристан. Слязоха. Горяха само няколко светлини. Автобусите се изгубиха в тесните улички, загърмяха обратно нагоре из планината, оставяйки зад себе си тишина.

Черна вода, покрита с мръсотии, се плискаше кротко във вълнолома. От сушата полъхваше вятър, спускащ се откъм невидимите, осеяни с чепати коркови дъбове планини. Миришеше на припечена от слънцето скала и цъфнал бъзовлек. Вятърът гонеше късчета хартия и преждевременно опадали листа из тъмния басейн на пристанището. Въпреки че беше ранно лято, в настроението имаше нещо есенно, нещо окончателно, невъзвратимо. Стив дишаше дълбоко, но това не му донесе облекчение. Останалите също мълчаха. И те сякаш се усещаха в плен.

От някакво заведение за туристи, разположено навътре по брега, долитаха късчета от шлагерни мелодии. Едно магаре зарева с цялата си мощ. Петел пропя по никакво време. Денят беше далеч, нощта — като черно топло платнище.

В незнаен час през следващите дни те щяха да изчезнат безследно от този свят в това огромно, тъмно пространство, изпълнено с милиарди и милиарди тонове вода и милиони и милиони тонове живот. Щяха да се гмурнат и да изскочат в друго измерение, в една огреяна от слънцето солена пустиня на морското дъно, на пет и половина милиона години в миналото.

Стив се опита да превъзмогне потиснатостта си. На огромните, излъскани от водата четвъртити камъни на кея лежеше мъртва чайка. Той не се поддаде на импулса си да я изрита в пълната с нечистотии вода. Не много далеч се виждаха закрепени с въжета две баркаси. В тъмното изскочиха отнякъде няколко матроси от военноморските сили и им помогнаха да се качат в лодките. Минути по-късно те запърпориха навътре в морето, оставяйки след себе си светлините на пристанището — накъдрени на светла дантела по вълните.

Зад вълнолома морето стана по-бурно и баркасата започна да се задъхва. От време на време в лицата на мъжете плисваше пяна, пъхтенето на моторите се менеше непрекъснато според това колко надълбоко потъваше витлото.

Бяха насядали плътно един до друг на белите пластмасови пейки. Никой не говореше, само откъм кърмата, където седеше един моряк, сегиз-тогиз изквакваше нечий глас от радиофона, който той бе обесил на врата си и който морякът всеки път доближаваше до устата си, за да отговори.

След около петнадесет минути съзряха пред себе си светлини. Беше „Фелоу“, закотвен тук под прикритието на остров де Бенидорм. Десет минути по-късно бяха на борда му.

Получиха горещ бульон с месо, сандвичи, бира и кафе. Грижеха се за тях, сякаш бяха ги спасили от корабокрушение. Раздадоха им одеяла. Настаниха се на сгъваемите столове по палубата, разговаряха и пиеха бира или се опитваха да поспят.

„Фелоу“ вдигна котва веднага след пристигането им и взе курс на изток. На разсъмване към тях се приближиха два транспортни вертолета. Докато единият се спусна със запалени светлини към палубата, където го закрепиха, другият кръжеше около кораба и дълбаеше по сивите вълни със своето пляк-пляк-пляк-пляк на пляскащите си витла.

Стив и Джеръм с други осемнадесет члена на екипажа се качиха в първия вертолет, който излетя веднага, докато другият се спусна на неговото място. След около двучасов полет кацнаха на палубата на „Томас Алва Едисон“, който кръстосваше на седемдесет мили южно от Майорка.