Последният ден на Сътворението

Стив престана да слуша гръмките пророчества на адмирала в микрофона. А когато след няколко минути напусна залата, която нямаше нито един прозорец, направо се уплаши, защото не бе очаквал да излезе под толкова ослепително слънце. По непонятни причини бе имал чувството, че навън ще е непрогледна тъма. Беше като зашеметен, болеше го главата. Отказа се от обяда и полегна за няколко часа. Отпуснал натежалите си като олово крайници под хладния чаршаф, той наблюдава известно време бледосиния, с хромирана предпазна решетка вентилатор, който с търпението на робот размахваше лицето си на деветдесет градуса в тази и в онази посока. После заспа.

Разбуди го чукане по вратата. Навън стоеше Джеръм, помъкнал и Харалд, и Моузес.

— Черпим по случай тържественото ни встъпване в длъжност като темпонавти — каза Харалд Олсен, намигайки. Мокра от къпането, рядката му коса беше прилепнала на главата, мустаците — току-що засукани. Приличаше на любопитен млад тюлен и въпреки всичко бе успял за няколко минути само да си навлече слънчево изгаряне под палещото слънце на Флорида.

— Трябва да упражняваме най-вече „натряскването“14 — обяви Джеръм.

Стив взе студен душ, облече се и тръгна с тях. Беше гладен като вълк и още по-жаден, но им предложиха само ужасна на вкус преохладена бира в консервени кутии. По-късно успяха да убедят Лури да им даде остатъка от своето уиски. С него той се и откупи, защото искаше да прекара вечерта с малката от НАСА. Тя се казваше Джейн Брукуд и работеше в логистичния отдел на операцията „Западна падина“. Тя знаеше точно къде и какъв материал се спуска, само че Лури искаше да узнае нещо съвсем друго, а тя, изглежда, нямаше нищо против.

Харалд, Джеръм, Моузес и Стив се върнаха в апартамента на Калахан и се натряскаха, и то — догоре. Никой от тях не помнеше как се бе прибрал вкъщи.

Изхвърлени

След един месец, прекаран в Кейп и Хюстън, изпълнен с теоретически занимания под ръководството на различни специалисти, най-вече — геолози, геофизици, специалисти по нефтодобива и петролопроводите, опитни преподаватели и инженери, а също и биолози, ботаници, палеонтолози и антрополози, бъдещата оперативна група бе преместена в Аризона за практическо обучение. Там ги запознаха с новото военно съоръжение, с „котката“ — лека машина с гъсенични вериги, създадена специално за придвижване в пустинята и саваните, но конструирана така, че да преодолява и стръмни височини, да се движи и в блатисти местности. Запознаха ги и с т.нар. „огнеметач“, среднотежък ракетохвъргач на морската флота, с който можеха да се изстрелват и тактически атомни гранати.

Упражняваха се в управление по стръмни и непроходими местности, учеха трикове как да се измъкват след затъване в блатата и да преодоляват пясъчни дюни, строяха землянки в рохкава пръст и копаеха кладенци в напукани от сушата места, ловуваха с капани дребен дивеч и едва преглъщаха печени на шиш гущери.

Ловенето на гущери завършваше почти винаги успешно. Животните бяха трудно подвижни, защото през този сезон обикновено духаше леден северен вятър. Въпреки че слънцето напичаше, температурата рядко се покачваше над 15°. 1985 година вече изтичаше. Зимата настъпи рано. В планините беше навалял сняг.

В края на всяка седмица, щом успееше да се освободи, Стив отлиташе от Тусон за Албукерки да посети Луси. Той изпитваше мъничко угризение на съвестта, задето се беше забъркал в проекта, и тъкмо затова се отнасяше към нея особено мило. Тя му се радваше и се усмихваше.

— Не го преживявай толкова, Франки-бой — казваше тя. — В душата ти си авантюрист, а аз обичам точно това у теб. Аз съм повече домошарка, почти двадесет години поддържам в ред прашните книжа на стария О’Нули, печатам сметките на клиентите му и събирам парите му и със страх гледам към деня, когато стария чудак няма да го има вече. Боже мой, става ми лошо, като си помисля за това. След пет години сигурно вече ще съм една стара смачкана кутия. Но кой знае? Ако имаш желание, надникни в нея. Ще се радвам, дори ако е и само за чаша чай. Драсвай ми по някой ред отнякъде.

Стив стискаше зъби. Чувствуваше се неловко, но не можеше да й каже, че няма да има такава възможност. Виждаше се жалък като някой страхлив любовник, който офейква тихомълком след някоя тайна любовна среща.

В края на март 1986 година ги преместиха на един военнотренировъчен полигон на въздушните сили южно от Юта15 Лейк, където въздушните десантчици тренираха при много тежки условия. Те упражняваха изхвърлянето първо от две хиляди метра, след това от хиляда и петстотин, накрая от хиляда метра височина, отначало за да опознаят летателните качества на плъзгача, а после и с пълния комплект снаряжение и екипаж. „Драконът“, така наричаха дванайсетметровия безмоторен самолет, приличаше на гигантския тихоокеански скат. Направен от лек метал и пластмасово фолио, в неговия корпус се побираха цяла „котка“ заедно с ремаркето и огромно количество екипировка и оръжие. Един стар „Сикорски 5—64 ’Скайкрен“16 ги издигаше във въздуха, за да ги отнесе към мястото за кацане.