Последният ден на Сътворението

После следваше все едно и също: изтощителните квакащи думи на гласа в шлемофона — антифонните песнопения на двайсетия век, трудно разбираем под камшичните удари на витлата на товарния вертолет, кратката проповед на един брояч и изведнъж — безтегловност. Кормилните плоскости сигнализират нарастващо съпротивление, тътенът на роторите замира, тишина. А в нея се ражда тихият хленч на въздуха, който се трие о външната облицовка на безмоторника. Безкраят се отваря — пред тях в далечината тъмни беловърхи планини, отдолу — хлъзгащата се тепсия, определена за благополучното им „улавяне“. Чувство за летеж. Песента на метални струни, на телени въжета и такелажите, с които се задвижват кормилата, и отново — дрезгавото джафкане по радиостанцията; глутницата на наземния екипаж е уловила следите им. Натискане на педалите, за да изскочат и да се разгънат плъзгачите за кацане, тепсията се накланя надолу, небето нахълтва в нея. Извисяване на носа чрез силно притегляне на кормилния лост, порой слънце в очите, докосване на земята, острото дращене на плъзгачите, а после: пружиниращо потръпване на предното сгъваемо колело при приземяването, безброй блещукащи точици, профучаване покрай клони и храсти, полюшващо стържене на плъзгачите и трополенето на плъзгачните колела, което бавно замира.

Откопчаване на коланите. Изчакване. От писукането при превключването — само откъслечни реплики, цифрови фрагменти. Продрана тишина. После глутницата ги обкръжава, спуска се към уредите, вкопчва се здраво в тях. Пропъждат ги нетърпеливо от плъзгача, сякаш са досадни мухи. Те слизат с изтръпнали крака от кабината и под пладнешкото слънце се отправят към чакащия ги джип. Мирис на горещо масло и изгоряла гума. Студен пролетен вятър, който дърпа оскъдните храсти, опърлени още от последното лято. Пращене на сгорещен метал, който се охлажда и успокоява.

Джеръм Банистър и Стив Стенли бяха определени за група от двама души. Багажът им се състоеше от една натъпкана „котка“ с ремарке, петнадесет туби гориво, радиостанция, палатка за двама със спални чували, походна аптечка и клозет, торба с бельо, резервоари с вода, два други леки бойни костюма, храна за три месеца и освен тях богати на витамини сухи концентрати; оръжие: тежка картечница, два автомата, две скорострелни пушки, които ставаха и за лов, и около десет хиляди патрона. Припасите можеха да се допълнят при нужда от депата, спускани от месеци насам от Шестия американски флот по Североафриканския бряг, по западния бряг на Сардиния и Корсика и северно от Балеарските острови. Контейнерите със съоръжения биваха катапултирани в миналото и спускани с парашути околовръст Западната падина.

Харалд Олсен, Моузес Калахан и Пол Лури трябваше да образуват една от подвижните технически базови части, също снабдени с джип и ремарке. Към тях се присъедини като четвърти член капитан Соломон Сингър, психолог и антрополог от Харвардския университет. Участвувал на млади години във войната във Виетнам, той се числеше към малкото хора в операцията с някакъв боен опит. Беше над тридесетгодишен с възруса къдрава коса, която никак не подхождаше на мургавия тен и на месестото му лице на левантинец17, осеяно със загрижени бръчки. Беше среден на ръст и доста сух, но можеше да погълне огромни количества храна и течности, особено когато е на гости. Злите езици твърдяха, че в подобни случаи от пестеливост той ядял и пиел като камила, за да натрупа запаси и после седмици наред не му трябвало нищо.

Соломон Сингър имаше едно допълнително, наистина странно военно поръчение и Стив не повярва на ушите си, когато го чу за пръв път. Ветеранът от Виетнам и дипломиран специалист по изследване на душевния живот на съвременниците и особеностите на техните далечни предци трябваше да се свърже с маймуночовеците от онова време от рода на африканския австралопитек, да провери тяхната интелигентност и да изпита годността им за военна служба, с цел евентуално да бъдат обучени за стражева дейност.

Джеръм и Моузес зацвилиха от смях, като узнаха това, и си представиха някаква орда размахали тояги маймуночовечета в униформата на флотата, които така яростно се тупаха по гърдите, та ордените им дрънчаха.

Харалд Олсен си държеше корема, а сълзите се стичаха по бузите му.

— Ама че хрумвания имат пък тия — скимтеше той. — Не, това не може да бъде!

Соломон поглеждаше натъжено ту единия, ту другия и накрая рече с упрек:

— Идеята съвсем не е случайна!

Всички избухнаха в още по-гръмогласен смях, а Джеръм извика:

— В такъв случай флотата ще трябва, ще не ще, да измени правилника в точка бръснене.

В средата на юни 1986 приключиха подготвителните работи. Прикрито като туристическа група за Мадрид, отлетя първото отделение от осемдесет души. Те пристигнаха късно следобед. Валеше като из ведро. Двама чиновници от цивилната гвардия, въоръжени с автомати и с онези странни плоски, лакирани в черно кутийки на главите, които приличаха повече на войнишки канчета, отколкото на служебни шапки, провериха паспортите им. Единият настоя Моузес да отвори алуминиевия си куфар.