Последният ден на Сътворението

— Виж ги тия католически овнета! — изръмжа Калахан.

Чиновникът прегледа основно куфара, огледа майора с тъмните си зорки очи, които изглеждаха наивни и малко непресметливи, но си остана учтиво коректен. По всяка вероятност не бе разбрал забележката.

Отведоха ги през града в хотел „Ескориал“. Валеше непрестанно. Стив винаги си беше представял Мадрид като голям прашен град, с надвиснало над него сребристо небе, потопен в навъсена светлина, която приглушава всички цветове и ги забулва с оня лек воал от сивота, познат от картините на Ел Греко. Но достолепната испанска метрополия се показа в свежия гланц на багрите, а светлините се отразяваха в мокрия асфалт.

На другия ден Стив отиде в Прадо. Соломон Сингър се присъедини към него.

Впечатлението, което направи прочутата галерия върху Стив, беше поразяващо. Той обичаше изкуството, особено живописта, но мрачната галерия на католическите властелини го потисна; нагиздени кретени с водни глави, държащи скиптъра като че е детска дрънкалка, едва прикрита мъка от телесни и душевни недъзи, често с усилие прикрит идиотизъм, обвит в кралски пурпур. Зад групи от безпомощни, добре охранени лица от другата страна на каменни балюстради над панически изоставени пристани, надигащи се бури, притъмняващи хоризонти, грозно надвиснали облаци, инфанти с пищни скъпоценни роби, широки като машините за чистене на улиците. Сред тях един Архимед, с наивно простодушна усмивка, с едно мизерно „Еврика“ около беззъбата, обрасла с тъмна брада и мустаци уста, раждаща болнави мисли. Отново и отново — ужасно изтерзаните тела на светии, отрязани глави върху подноси от ковано сребро, сервирани пред колосани плисирани яки, стотици пъти разпнатият Спасител, малтретираната, разпокъсана човешка плът, инквизицията.

Загадъчният екстаз на някои изображения го караше да потръпва. Фанатичната благочестивост го отблъскваше. В понятието „набожно усърдие“ се криеше според него нещо дълбоко обезпокоително, нещо животинско, на което липсваше всякаква привлекателност, както е при лешоядите. И наистина пред някои старинно достопочтени платна на Стив му се струваше, че долавя мириса на смърт и разложение. С облекчение заставаше пред всеки Рубенс, очарован от пищната голота на неговите пълни с живот въплъщения на радостната чувственост. По дяволите преходността на плътта, щом човек все още може с пълни шепи да гребе и да усеща изобилието на живота, рече си Стив. По дяволите целият този християнски Запад, който гниеше в очакване на загадъчното си предопределение, също като един Лазар, на когото не се е явил Спасителят! Вероятно човешката история се нуждаеше от някои съвсем други корекции, за да се превърне земята в обитаем свят, за да се придаде на тази планета онова радостно лъчезарие, което образът й, видян от космоса, обещаваше да представлява: един оазис, блажено място сред прашните простори на всемира.

— Често се питам — каза Соломон с едро набръчкано чело, мръщейки месестия си нос — какво ли биха си помислили за нас посетителите от някой далечен свят, ако се изправят пред тези отвратителни картини на разпятието на Христос, на обезглавяването на Йоан, на ужасните мъчения на християнските светии.

— Вероятно истината — каза Стив саркастично и вдигна яката на палтото си, сякаш търсеше зад нея закрила.

— Дали ще ни вземат за канибали?

— А не сме ли? — отвърна Стив. — В известно отношение си останахме канибали. Само дето значително сме изфинили начина си на хранене, както е прието у цивилизованите народи.

След малка пауза Соломон, чието чело бе все така разорано от дълбоки, угрижени бръчки, каза:

— И те самите, откъдето и да идват, сигурно ще мъкнат със себе си своите богове и демони, които също са преследвали през хилядолетията и преследват дори в сънищата си. Може и те да са се надявали на избавлението и всичко това да им е добре известно, така че ще проявят разбиране.

Стив вдигна рамене и се запъти към изхода. Когато излязоха на улицата, слънцето проникна през облаците и багрите заблестяха още по-ярко от когато и да било. Сякаш изведнъж зад него завинаги се затвори някакъв мрачен, въртящ се олтар с изрисувани в безпорядък жестоки сцени. Той почувствува жажда за глътка ароматно горещо кафе и покани Соломон да изпият по чашка.

Намериха едно кафене на открито, което беше отворено въпреки хладното време, и седнаха. От шарените сенници се стичаха капки, а по лакираните в бяло ламаринени масички имаше локви вода. Улицата пред кафенето беше осеяна с бирени тапи — разточително изобилие, спечено в асфалта през горещите летни дни, по-скоро спомен, отколкото обещание. Чуваше се смях на момичета, а вечерният въздух беше наситен с тръпчива прохлада.

Късно през нощта той написа на Луси дълго писмо, в което й призна, че през петгодишното му отсъствие тя няма да чуе нищо за него. Писа й също, че я обича повече от всичко.