Последният ден на Сътворението

За момент го обзе панически страх. Спусна се бързешком в кабината на пилота, нахлузи на лицето си газовата маска и отвори кислородния клапан. Вдиша няколко пъти дълбоко, докато усещането, че се задушава изчезна, после се облегна назад. Гласът на първия офицер го изтръгна от сън. Погледна си часовника — бяха минали първите шест часа. Още около 45 часа до изхвърлянето. Джеръм весело си свирукаше, седнал на подвижния клозет. Беше го разопаковал и монтирал на решетката до носа на плъзгача.

Първия искаше да разбере дали всичко е наред.

— Чувствуваме се идеално — увери го Стив и закри с длан микрофона, тъй като в същия момент Джеръм закрещя, че на Военноморските сили ще им струва сума пари да препратят пет и половина милиона години в миоцена и купчината, която току-що е направил. Ще трябва да я измерват в злато — грачеше той.

— Да ви включим ли малко музика? — попита Първия.

— Нищо против.

Две минути по-късно те вече приемаха по шлемофоните си нощната програма на Радио Алжир. Джеръм настоя за няколко партии шах, след като се бяха разположили удобно в клетката. Стив губеше всяка игра, защото не можеше да се концентрира. Джеръм почти непрекъснато дъвчеше нещо. Това му е начинът да се справя със ситуацията — каза си Стив.

Слушаха предобедната програма на италианското радио, после следобедната програма на Палермо. Накрая бяха отишли достатъчно на изток, за да уловят чрез атомния самолетоносач „Ричард Дж. Колбърт“ и стария „Честър В. Нимиц“ американските предавания за Южна Европа, но предаването ставаше от час на час по-лошо. Гласът на Първия, който се обаждаше на равни интервали, постепенно също отслабна, поглъщан от едно фино пращене, сякаш от някакъв акустичен призрак.

Следващият ден премина мъчително бавно.

Около тях се свиваше огромният юмрук от енергия, който щеше да ги запрати през пет и половина милиона години в далечното минало.

Джеръм седеше на предната седалка и мъдруваше върху една карта на Западното Средиземноморие, която беше разгънал над арматурното табло, за да си набие в съзнанието отделни характерни точки на ландшафта. Стив клечеше на задната седалка и след много години отново четеше. Пруст. Горе сигурно вече беше тъмно. В мислите му се откри окъпаната от слънцето природа на Комбрей, ясното застинало небе на Нормандия, гъмжащата от насекоми тишина, спящи води в буйно обрасли градини, припламналият пожар от макове по склоновете от двете страни на коловозите, шипкови храсти с наивната им селска простота, грейналата в нежнорозово, забулена, почти безтегловна прелест на цъфналия глог… После изведнъж се сепна и притвори очи. Всичко си остана пред очите му: храстите, които сякаш образуваха непрекъсната редица от параклиси и като пред олтар полагаха цъфналия си накит, червено-кафявата, напукана от възрастта кора на клонака, мъхнатите листица с тяхната свежа зеленина и бликналото изобилие на нежнобели цветни звезди, от които като протуберанси стърчеха яркочервени плодници. Но въпреки това нещо не му достигаше — не успя да долови усещането за аромат. Нещо бе го затиснало отгоре, но какво?

Цирикащият глас на един от техниците, обаждащ се сякаш от другия край на света, го изтръгна от мислите му. Той обяви тържествено, че са определили масата им. Възлизала с точност до една стохилядна от паунда19 на 5,38972833244 тона.

Джеръм посочи надолу, където беше походният клозет.

— Златни момчета са това, нашите хора от НАСА. — Разтвори си един сандвич и го заръфа. — Нищо не се губи. Затворена система.

Радио Палермо предаваше вечерната си програма, но Сицилия сякаш беше по-далеч от Плутон. Цвърченето почти не можеше повече да се различава, разля се в каша от шумове и накрая се превърна в мъчение. Шумът, предизвикван от нарастващата енергия на изкуственото гравитационно поле, ставаше все по-силен. Като че ли тонове дребни стоманени сачми се изсипваха върху бетонна плоскост.

Джеръм легна на задната седалка на „котката“, а Стив отново се изкачи в кабината и задряма. На няколко пъти го стресна шум, като че някой смачкваше цели квадратни метри стоманена ламарина и с един замах я разрязваше. Напрежението между изкуственото гравитационно поле и гравитацията на Земята растеше. Носещата полето материя на клетката беше пренатоварена до субатомарна граница и скоро енергийното кълбо с включената в него маса нямаше да може да се задържи повече в нормалния континуитет на време-пространството.

Внезапно Стив разбра какво го смущаваше от толкова време — един сладникав аромат като на ванилия или канела, който ставаше все по-натрапчив. Спомни си, че беше чул за такова нещо по време на теоретичните занимания — странно съпровождащо явление към полето на Кафу. Още първите групи, изпратени в миналото, бяха съобщили за него малко преди изстрелването.

В полунощ Първия се обади още веднъж. Гласът му идеше вече от друга галактика. Той изцвърча, че всичко било наред и протичало по плана. Калахан и Олсен били при него, но техните гласове почти не се различаваха. Били им пожелали „приятно пътуване“.